Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Горе-долу по същото време започнах да посещавам малка детска градина недалеч от дома ни и там намерих много приятели, сред които и едно бледо дете на име Джинджър. Една година двамата с Джинджър бяхме неразделни, докато той не открадна цигарената ми картичка с У. Г. Грейс 20 20 Един от най-големите играчи на крикет (1848-1915 г.). — Б.пр. — тогава го фраснах в носа и повече не си проговорихме.

Сред спомените ми от онези ранни години е едноседмичната почивка в Маргейт, където яздех магаре и страшно ми призля, след като изядох пет пръчки карамел; тежката дребна шарка, от която на моменти не беше ясно дали ще се възстановя; строгото мъмрене от полицай, след като стрелях с прашката си по минаваща двуколка, от което конете се изправиха на задни крака; и един коледен концерт, когато голяма свещ падна от свещника и подпали бебето Иисус в яслите долу. Но като изключим тези неща и някои по-незначителни случки, с мен не се случи нищо особено до следобеда на шестия ми рожден ден, на 1 януари 1906 г. Тогава стана нещо изключително важно. Срещнах Емили. И с нея започва истинският ми живот.

Чух я, преди да я видя, и я видях, преди тя да види мен. Беше студен ясен следобед и си играех в градината, когато от другата страна на стената около къщата ни чух най-омагьосващия глас.

— Хайде, мис Уоспли! Хвърлете я високо.

Отговори й далеч не така омагьосващ глас („Няма да я хвърля високо, млада госпожице! Особено щом се обръщате към мен с такъв неприличен тон!“) и първият глас прозвуча отново, този път по-настоятелно:

— Ще я хвърлите, мис Уоспли! Казах, че ще я хвърлите.

Захвърлих дървения меч, с който си играех, забързах към стената на градината, покатерих се на една стара слива (старата слива, от чиито клони татко береше монети) и погледнах към парка. На десетина метра от мен с разперени в очакване ръце стоеше малко момиче с руса коса и изключително зелени очи. Беше облечено в дебело синьо палто и стоеше срещу висока, строго изглеждаща жена, която с гневно разширените си ноздри, изцъклените си очи и огромната си брадичка поразително приличаше на дракон.

— Хайде, мис Уоспли — извика момичето и очите му блеснаха на бледата зимна светлина на слънцето. — Хвърлете ми я!

— Не и преди да съм чула думата! — отвърна жената. — Най-важната дума в речника.

Момичето въздъхна и повдигна раздразнено вежди. Явно не за първи път попадаше в тази ситуация.

— Хайде, млада госпожице. Да ви чуя! Думата, която Бог обича да чува от всички деца. Да я чуя или се връщаме у дома за два часа математика.

— Моля — с неохота измърмори момичето. — Моля, побързайте и хвърлете топката, мис Уоспли. Моля, моля, моля, моля, моля.

— И едно моля е достатъчно — каза мис Уоспли. — И бъдете така добра да не я забравяте в бъдеще. Защото знаем, че онези, която я забравят , боледуват от детски паралич и трябва да прекарат целия си живот в инвалиден стол.

И с шумолене на сивите поли, под които вероятно се криеха изключително кокалести колене, тя хвърли голяма червена топка във въздуха, която описа грациозна парабола и се озова в ръцете на момичето. То извика радостно, замахна с две ръце през главата си и хвърли топката обратно към гувернантката с огромната брадичка.

— Дръжте, мис Уоспли!

Мис Уоспли обаче — към която само през няколкото секунди, откакто научих за съществуването й, развих неприязън, граничеща с омраза — изобщо не помръдна, а остана като закована. Топката падна на две стъпки вдясно от нея.

— Не я хванахте, мис Уоспли!

— Правилно. И ще продължа да не я хващам, докато не се научите да я хвърляте цивилизовано. А не да замахвате като някаква маймуна!

Тя сковано направи крачка надясно, взе топката, изцъка с език, сякаш казваше „Какви неща трябва да търпя, за да си изкарам хляба!“ и я хвърли отново на момичето, което я улови с двете си ръце и я притисна към гърдите си.

— Мис Уоспли, ако не я хванете, повече няма да я хвърлям.

— В такъв случай, малка госпожице, ще се върнем у дома и ще прекарате остатъка от следобеда в рецитиране на таблицата за умножение.

Момичето се намръщи раздразнено, след като го бяха надхитрили, замахна с двете си ръце и запрати с все сила топката към гувернантката. Тя обаче прелетя над главата на мис Уоспли, прехвърли стената и падна в двора, където заподскача по поляната и цопна в декоративното езерце.

— Ууупс! — изкиска се момичето. — Извинете, мис Уоспли.

Мис Уоспли сложи ръце зад гърба си, а кокалчетата й побеляха от неодобрение.