Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

Сега усещането е за меки, равномерни, ритмични удари и макар да ми се иска да ги нямаше, поне мога да се настроя към ритъма им. Блъскането вече не смущава работата ми. Превръща се в част от телесните ми процеси. Ако си остане такова през следващите двайсетина часа, ще бъда щастлив човек. Долу, криле! Долу!

И тъй, чувствам се щастлив, защото блъскането по вратата е спряло, защото блъскането в гърба е отслабнало и защото съм доста доволен от начина, по който описах историята на принц Гуми. Но най-вече съм щастлив, защото намерих решение на тормозещия въпрос какво да правя с мястото над входовете. При това великолепно решение!

Сигурно си спомняте, че в сряда вечерта внезапно реших, че не ми харесва да оставям празно пространство над всеки вход. Оттогава непрекъснато се тормозех какво да правя с досадните правоъгълници увиснала белота. Наред с другите възможности обмислях:

1. Да ги боядисам (долу в мазето има две кутии черна боя).

2. Да нарисувам дебел хикс на всяко едно, сякаш са кутийки от някакъв гигантски въпросник.

3. Да рисувам картини по тях.

4. Да ги запълня с абстрактни фигури и спирали, подобно на украсата по страниците на старинен ръкопис.

5. Да взема папрат и трева и да ги аранжирам като цветя.

И тогава, към шест часа снощи, когато първите звезди замигаха студено през мръсните прозорци на горната галерия, отговорът изведнъж ме връхлетя.

— Разбира се! — извиках аз. — Толкова е очевидно. Ще запълня пространството с имена! Всеки вход води към убийство, така че над него ще стои името на жертвата. Нещо като заглавие на глава от книга.

Решението наистина беше очевидно и се почувствах доста глупаво, че не съм се сетил по-рано.

— Аранжиране на цветя, как ли не! — сгълчах сам себе си. — Ти си глупак, Рафаел. Глупак си бил и глупак ще си останеш! Кръгъл глупак!

Останах възхитен от новата си идея и незабавно се заех за работа; зарязах Гуми насред повествованието, пренесох стълбата долу във фоайето и я нагласих пред първото помещение на партера. Качих се и с големи пурпурни букви (хубав цвят, хваща окото) изписах Мисис Етел Бъншоп над входа, подчертах името и го оградих с гирлянда от завъртулки. Слязох да се насладя на резултата, после ми хрумна още нещо. Качих се отново и нарисувах схематична фигура с пламнала коса в горния десен ъгъл.

Ефектът от тези малки добавки беше стряскащ. Преди си мислех, че писмото ми изглежда добре, но сега, благодарение на изписаното име и детинската рисунка, то сякаш оживя пред очите ми. Докато преди изглеждаше доста еднообразно и двумерно, сега направо изскача от стените и настоява да бъде прочетено. Усещаше се по-пищно и удовлетворяващо, както морският пейзаж е по-удовлетворяващ, когато някое платно или остров нарушават безкрайната разтеглена монотонност на водата.

— Действа! — възкликнах възбудено, докато стоях в другия край на полутъмното фоайе и гледах резултата като художник, взрян в току-що завършения портрет. — Господи, действа! Само виж колко много перспектива се добави. Колко много дълбочина!

Няколко минути се взирах гордо в шедьовъра си, като се местех и гледах под различни ъгли (изглеждаше особено добре от югоизточния ъгъл на замъка, до входа на кухнята), след което се заех да изпиша имената на останалите ми жертви. Над следващия вход написах Мисис Бъншоп, продължение (ако помните, тя зае две помещения) и отново добавих схематичната фигурка, този път обхваната в пламъци от главата до петите. Преместих стълбата при входа на долната галерия, над който написах Уолтър Х. & Кийт Крийм (съответно с рисунки на балон и тиква), след което продължих с кухнята { Лорд Слагсби и сметанов сладкиш), мазето { Близнаците албиноси и две плюшени мечета), кабинета ( Мистър Попълтуейт и голям сейф), банята { Лутър Декстръс и алигатор) и накрая горната галерия { Принц Гумен молар & мис Дороти Уоспли , с катапулт и експлодираща вана). Още не съм решил какво да сложа над вратата на спалнята, но тъй като ще стигна до нея едва през късния следобед, няма причина да бързам. Имам предостатъчно време да помисля.

(Може би трябва да отбележа, че макар да запълвах пространства отвън , оставях вътрешните празни. Освен че искам да спестя време, вътрешните празнини не ме притесняват чак толкова, тъй като не можеш да ги видиш, докато не влезеш в стаята. Далеч от очите, далеч от ума, както се казва.)

Нужни ми бяха почти пет часа да завърша всички входове в замъка (бавен съм като художник) и после прахосах още половин час в мотаене и възхитено съзерцаване на творенията ми, така че наближаваше полунощ, когато се върнах към самото писмо. След това нещата продължиха сравнително равномерно и към 3:30 сутринта, последния такъв час в живота ми, най-сетне сложих точка на историята за Гуми. Той заема северната половина на горната галерия, започва от лявата страна на вратата и завършва отляво на прозорците; както при Уолтър долу, аз го отделих, като оставих дълбока и доста неугледна черта по прашния дървен под. Смъртта му се развива в две колони, червена и светлозелена като водорасло, със средни по големина букви. Може би малко по-дребни от средното.