Пол Зюсман - Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

— Не се безпокой за Осата Уоспли — каза тя, когато дойде при мен. — Тя е старо бръмчило. Удари ли се?

— Главата ми! — изплаках аз. — Главата ме боли.

Усетих я как коленичи и чух шумолене на хартия.

— Искаш ли шоколадов бонбон? — попита. — Много са вкусни.

Вдигнах глава, моментално забравил за шока от злополуката.

— И освен това са във формата на животни — продължи тя. — Има слон, змия, маймуна, пингвин и нещо, което не знам какво е. Изядох всички тигри.

Избрах си пингвин, който всъщност бе папагал, и го метнах в устата си.

— Много са хубави — казах аз.

— Белгийски — обясни момичето.

Изядох три папагала и две от онези, които Емили не знаеше какви са (мечки, предполагам), след което желанието ми за рев се смени с желание за приказване.

— Казвам се Рафаел Игнейшъс Финикс — казах аз. — И живея в тази къща с татко ми и мисис Егс. Ти как се казваш?

— Емили — отвърна момичето, и отхапа крайчето на шоколадов слон. — Емили Емили.

— Емили Емили ли?

— Не, Емили Емилии. Последното „и“ е дълго.

Явно съм изглеждал объркан, защото тя продължи:

— Малкото ми име е като фамилията, нали разбираш. С една съвсем малка разлика. Лесно се запомня.

— Емили Емили! — разсмях се аз! — Емили Емили! Ама че смешно!

— Така ли? — попита тя и се намръщи. — Защо да е смешно?

— Защото името ти се върти в кръг, разбира се. Отново и отново, като куче, което си гони опашката. Емили Емили! Бау-бау! Емили Емили!

Изправих се на крака и заподскачах из градината, като виках с пълно гърло: „Емили Емили!“. Момичето ме зяпна за момент, после също се разсмя, стана, прибра торбичката с бонбони в джоба си и също заподскача и се разкрещя: „Феникс птичката! Феникс птичката!“. Бяхме така погълнати в подскачането и викането, омагьосани от силата на гласовете си, че млъкнахме едва когато се извиси друг глас, подобно на котка, нахвърлила се върху гълъбчета:

— Ето го! Това е похитителят!

Гласът идваше от другата страна на поляната, където неизвестно как се бяха появили мисис Егс, татко, един полицай и мис Уоспли, която ме сочеше обвинително с дългия си, подобен на шиш пръст.

— Това е похитителят! — повтори тя. — Арестувайте го незабавно. Настоявам да бъде обвинен!

Последва суматоха, в която гувернантката на Емили се завтече с викове към новата ми приятелка, мисис Егс се хвърли към мен и закрещя на гувернантката, полицаят закрещя на двете, а баща ми, който явно изгаряше от нетърпение да се върне към работата си върху задвижвания от вятър грамофон или каквото там изобретяваше в момента, седна на една обърната ръчна количка и мърмореше: „Моля ви, дами! Моля ви!“, докато попиваше потта от челото си с голяма зелена кърпа. Врявата продължи известно време и утихна едва след като се извиних за това, че нарекох мис Уоспли дракон, а Емили се извини, че е влязла неканена в двора ни. Полицаят обяви въпроса за приключен и ескортира Емили и гувернантката й през къщата навън. В объркването те почти забравиха червената си топка, но аз я взех и се втурнах след тях.

— Топката! — извиках, докато те бързаха по улицата. Гувернантката държеше здраво Емили за ръката. — Топката!

— Къш! — извика мис Уоспли. — Къш, мръсно момче!

— Пази ми я — извика Емили през рамо и едва не се препъна, докато се мъчеше да ме погледне. — Ще се върна за нея. Ще се видим отново. Обещавам. Нищо не може да ни раздели.

Не мисля, че дори тя осъзнаваше колко верни се оказаха думите й.

Обикнах я от самото начало. Буквално от първата й дума, която чух — „хайде“. Обичах я, желаех я, имах нужда от нея, останах завинаги пленник на магията й. Не мога да обясня защо, както не мога да обясня и защо убивам хора. Това е просто едно от онези моментални, изникнали ей така неща. Една от онези божествени загадки. Една от онези радости.

Разбира се, тя бе прекрасна и забавна, а и имаше голяма торба вкусни белгийски шоколадови бонбони, което беше огромен плюс. Освен това бяхме на една и съща възраст, което тогава ми се стори съвпадение с направо мистични пропорции. От самото начало си въобразявах, че двамата сме съдбовно свързани.

Нещата обаче са по-дълбоки. В начина, по който гласът й отекваше от отсрещната стена, сякаш от някакъв друг свят, в начина, по който лицето й сияеше така съвършено на зимното слънце, в блясъка на ангелските й очи — във всичко това имаше нещо, което ме плени като пеперуда в мрежата на лепидоптерист. Плени ме и ме затвори завинаги в шкафа на нейното съвършенство. От самото начало знаех, че винаги ще сме заедно, хванати за ръце, без да се пуснем нито за миг, неразделни, свързани. Бяхме предназначени един за друг. Знаех го от първата ни среща. От първия миг. Но не мога да го обясня. Думите просто го опошляват. Мълчанието е за предпочитане. Непрестанното, вечно тананикане на тишината — именно там пее любовта ми към Емили. Моята скъпа, мила Емили. Моят живот.