Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Влезе някакъв известен генерал и Ейб, имайки предвид първата година на обучение в Уест Пойнт 43 43 Уест Пойнт — военна академия в САЩ, щата Ню Йорк. — годината, през която кадетите не могат да напуснат по собствено желание и която оставя върху тях неизличими следи, — се обзаложи с Дик на пет долара.

Отпуснал естествено ръце, генералът чакаше да му поднесат стол. Внезапно той се изпъна, застана като състезател по скокове във вода и Дик каза: „Ето!“ — предполагайки, че той вече е загубил самообладание, но генералът се окопити и те въздъхнаха облекчено — критичният момент беше почти преминал, сервитьорът му предлагаше стол.

Малко ядосано завоевателят вдигна ръка с отсечен жест и почеса посивялата си безукорно подстригана глава.

— Ето, виждате ли — каза Дик доволно, — аз съм единственият.

Розмари бе напълно уверена в това и Дик, който разбра, че никога не е имал по-добри слушатели, внесе такова оживление в тяхната компания, че Розмари започна да гледа с пренебрежение на всички ония, които не бяха на тяхната маса. Бяха вече втори ден в Париж, но сякаш още се намираха под сенника на плажа. В отделни моменти, както на бала на „Кор де Паж“ миналата вечер, обстановката потискаше Розмари, която още не бе посещавала големите холивудски празненства; но Дик й даваше възможност да се приобщи към околната среда, като поздравяваше някои измежду присъствуващите — личеше, че Дайвърови имат широки връзки. Тези хора поглеждаха Дик изненадано, сякаш не са го виждали много дълго време. „Къде се губихте досега?“ — питаха го те, но той не ги допускаше до затворения кръг, държеше ги на разстояние, после ги отстраняваше с лека ирония. Розмари изпитваше чувството, че тези хора са й познати от едно минало, за което не желае да си спомня, сега се е издигнала над тях, отхвърлила ги е и се е отрекла от приятелството им.

Тяхната компания беше предимно от американци, но на моменти американският дух почти не се чувствуваше. Дик отразяваше собствените им образи, пречупени през призмата на дългогодишни компромиси.

Когато Никол влезе в тъмния задимен ресторант, изпълнен с миризмата на предястията, наредени на бюфета, със синия си костюм сякаш внесе частица от ведрото небе навън. Прочете в очите им възхищение и им благодари със светнала усмивка. Известно време те се държаха мило и внимателно един с друг, бяха учтиви и изискани. После това им омръзна, станаха духовити и язвителни, а накрая започнаха да кроят безброй планове. Смяха се на неща, които по-късно нямаше да могат да си спомнят — повеселиха се, а мъжете изпиха три бутилки вино. Трите жени на масата бяха типичен пример за невероятната леснина, с която американците преминават от един обществен слой в друг. Единият от прародителите на Никол беше самоиздигнал се американски капиталист, а другият — граф от рода Липе-Вайсенфелд. Мери Норт беше дъщеря на занаятчия — калфа в една работилница за книжни тапети, и пряка потомка на университетския ректор Тайлър. Розмари беше от самата среда на средната класа, тласната от майка си към безименните холивудски висини. Те си приличаха една с друга и същевременно се отличаваха от мнозинството американки по това, че и трите бяха намерили щастието си в света на мъжете — те запазваха своята индивидуалност чрез мъжете, а не като им се противопоставяха. Можеха да станат добри куртизанки, както и добри съпруги, не поради случайността, че са се родили в едно или друго семейство, а поради по-голямата случайност за една жена — да намери подходящия мъж.

Розмари се забавляваше, те бяха седем души на масата, което е почти пределният брой за приятна компания. Може би обстоятелството, че тя беше нова в техния свят, действуваше като катализатор и старият им скептицизъм един към друг се стопяваше. Когато станаха от масата, един от сервитьорите упъти Розмари към неугледните вътрешни помещения, типични за френските ресторанти, където на светлината на мъжделивата електрическа крушка тя потърси в телефонния указател някакъв номер и се обади на „Франко-Америкън Филмс“. Да, естествено, те имали копие от „Татковото момиче“, в момента не било при тях, но към края на седмицата можели да й го прожектират на улица Сент Анж 341 — да се обади на мистър Краудър.

Телефонната кабина гледаше към гардеробната и когато Розмари окачи слушалката, чу два тихи гласа зад редицата окачени палта на няколко крачки от себе си.

— Обичаш ме, нали?

— О, и още как!

Това беше гласът на Никол — Розмари се поколеба пред входа на кабината, след това чу Дик да казва: