Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— За жена ми.

— Добре ще е да си облеете главата със студена вода — посъветва го Ейб.

— Смятате ли? — усъмни се Макиско. — Не искам да бъда прекалено трезвен.

— Добре, но сега имате ужасен вид. Максиско послушно влезе в банята.

— Оставям зад себе си ужасен безпорядък — обади се той отвътре. — Не знам как Вайолет ще се върне в Америка. Нямам застраховка. Не се наканих да уредя този въпрос.

— Не говорете глупости, след час ще бъдете отново тук и ще закусвате.

— Да, разбира се. — Той се върна с мокра коса и изгледа Розмари тъй, като че ли я виждаше за първи път. Неочаквано се просълзи. — Не можах да завърша романа си. За това ми е най-мъчно. Не съм ви симпатичен — каза той на Розмари. — Но няма какво да се прави. Аз съм преди всичко човек на перото. — Той издаде неясен, унил звук и безпомощно поклати глава. — Много грешки направих през живота си — безброй грешки. Но бях един от най-обещаващите и в известен смисъл…

Той млъкна и засмука угасналата цигара.

— Напротив, симпатичен сте ми — каза Розмари, — но мисля, че не трябва да се биете.

— Да, трябваше да се опитам да го набия в колата, но вече е късно. Оставих се да ме заплетат в история, в която не трябваше да се заплитам. Имам много несдържан нрав… — Той погледна настоятелно Ейб, като че ли очакваше от него да оспори думите му. След това се засмя отчаяно и поднесе угасналата цигара към устата си. Дишането му се учести.

— Лошото е, че аз предложих дуела — ако Вайолет си бе затворила устата, може би щях да уредя нещата. Разбира се, дори и сега мога да се измъкна, да се надсмея на цялата история, но мисля, че Вайолет няма да ме уважава вече.

— Напротив, ще ви уважава — възрази Розмари. — Ще ви уважава повече.

— Не, вие не познавате Вайолет. Тя става много безцеремонна, когато почувствува, че нейните позиции са по-силни. Женени сме от дванадесет години, имахме седемгодишна дъщеричка, тя умря, а след това знаете как става. И двамата имахме по някое и друго странично увлечение, впрочем нищо сериозно, но се отчуждихме — тази вечер тя ме нарече страхливец.

Объркана, Розмари не намери отговор.

— Ще направим необходимото, за да мине колкото може по-безопасно — каза Ейб. Той отвори кожената чанта. — Ето пистолетите за дуел на Барбан — поисках му ги, за да се запознаете с тях. Той ги носи винаги в куфара си. — Ейб взе едно от старовремските оръжия и го претегли на ръка. Розмари ахна, а Макиско погледна тревожно пистолетите.

— Все пак не е като да се стреляме с едрокалибрени каубойски колтове — каза той.

— Не знам — възрази безпощадно Ейб, — тези са направени с дълга цев, за да можеш по-добре да се прицелваш.

— Какво ще бъде разстоянието? — запита Макиско.

— Поинтересувах се и за това. Ако единият от противниците трябва на всяка цена да бъде ликвидиран, разстоянието е осем крачки, ако е нанесена значителна обида — двадесет крачки, а ако двамата трябва само да защитят честта си — четиридесет крачки. Неговият секундант се съгласи с мен разстоянието да бъде четиридесет крачки.

— Това е добре.

— У Пушкин има едно чудесно описание на дуел — спомни си Ейб. — Всеки един от двамата застава на ръба на една пропаст, така че ако го ударят, да не оживее.

Това се струваше твърде далечно и нереално на Макиско, който го погледна втренчено и запита:

— Какво?

— Искате ли да се окъпете набързо в морето, за да се освежите?

— Не, не, сега не съм в състояние да плувам. — Той въздъхна. — Не виждам за какво е всичко — каза той безпомощно. — Не виждам защо върша всичко това.

То бе първото нещо, което вършеше през живота си. Всъщност Макиско беше от ония хора, за които светът на чувствата не съществува, и изправен пред един конкретен факт, той навлизаше в този свят с изненада.

— Можем да тръгваме — предложи Ейб, тъй като забеляза, че той започва да губи самообладание.

— Добре. — Макиско отпи една дълга глътка коняк, сложи плоската бутилка в джоба си и каза предизвикателно: — Какво ще стане, ако го убия — ще ме хвърлят ли в затвора?

— Ще ви прекарам през италианската граница. Той погледна Розмари, след това се обърна към Ейб умолително:

— Преди да тръгнем, искам да ви кажа нещо насаме.

— Надявам се, че никой няма да пострада — каза Розмари. — Струва ми се, че това е много глупаво, и би трябвало да се опитате да го предотвратите.

Тя завари Кемпиън долу в пустото преддверие.

— Видях ви, като се качвахте по стълбите — каза той възбудено. — Добре ли е той? Кога ще бъде дуелът?