Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Достатъчно! — извика Ейб.

Съперниците се приближиха и всички погледнаха Барбан въпросително.

— Не съм удовлетворен.

— Какво! Разбира се, че си удовлетворен — каза Ейб нетърпеливо. — Удовлетворен си, но не го разбираш.

— Твоят човек отказва по още един изстрел, така ли?

— Точно така, Томи. Ти настоя за това и той направи каквото се очакваше от него.

Томи се засмя презрително.

— Разстоянието беше смешно — каза той. — Не съм свикнал на такива фарсове — твоят човек трябва да знае, че сега не се намира в Америка.

— Безсмислено е да се остроумничи по адрес на Америка — каза Ейб малко остро. После добави с по-примирителен тон: — Стигнахме вече доста далеч, Томи. — Поговориха още малко, след това Барбан кимна и се поклони студено на бившия си противник.

— Няма ли да се ръкувате? — предложи френският лекар.

— Те вече се познават — прекъсна го Ейб. Той се обърна към Макиско:

— Хайде, да тръгваме!

Закрачиха по терена и Макиско ликуващо го сграбчи за ръкава.

— Чакайте! — спря го Ейб. — Томи си иска пистолета. Може пак да му потрябва.

Макиско му предаде оръжието.

— Да върви по дяволите — каза той войнствено. — Кажете му, че може да…

— Да му кажа ли, че искате още един изстрел?

— Аз направих каквото трябваше — каза с висок глас Макиско. — И го направих твърде добре, нали? Не бях страхлив.

— Бяхте доста пиян — каза грубо Ейб.

— Не е вярно, не бях.

— Добре тогава, не бяхте.

— Има ли значение дали съм пийнал една глътка, или не?

Самоувереността му растеше и той започна да гледа Ейб накриво.

— Какво значение има? — повтори той.

— Щом сам не разбирате, няма смисъл да говорим за това.

— Не знаете ли, че на фронта всички биваха пияни?

— Добре, да не говорим повече.

Но историята още не беше свършила. Чуха бързи стъпки по затревения терен зад гърба си и лекарят ги настигна.

— Pardon, messieurs, voulez-vous regler mes honoraires? Naturellement c’est pour soins medicaux seulement. M. Barban n’a qu’un billet de mille et ne peut pas les regler et l’autre a laisse son porte-monnaie chez lui. 41 41 Извинете, господа, бихте ли ми уредили хонорара? Естествено само за евентуалната лекарска помощ. Господин Барбан има само една банкнота от хиляда франка и не може да уреди сметката а другият си забравил портмонето вкъщи (фр.). — Б.пр.

— Разчитай на французин да се погрижи за такова нещо — каза Ейб и се обърна към лекаря: — Combien? 42 42 Колко? (Фр.) — Б.пр.

— Нека аз уредя сметката — каза Макиско.

— Не, аз. Опасността беше горе-долу еднаква за всички ни.

Ейб плати на лекаря, а Макиско се затича към храстите и повърна. Когато се върна, беше още по-бледен, но тръгна наперено с Ейб към колата под порозовялото вече утро.

Единствената жертва на дуела бе Кемпиън; той лежеше задъхан в шубраците, а Розмари, внезапно обхваната от истеричен смях, започна да го побутва с крак. Не го остави на мира, докато той не стана. Единственото нещо от значение за нея сега беше, че след няколко часа ще види на плажа човека, когото мислено все още назоваваше с обобщителното име „Дайвърови“.

Розмари, семейство Норт, Дик Дайвър и двама млади френски музиканти бяха във „Воазен“ и чакаха Никол. Оглеждаха посетителите на ресторанта, за да видят дали някой от тях се чувствува удобно — Дик им беше казал, че той е единственият американец, който не се притеснява и умее да запази самообладание, и сега те търсеха някакъв пример, за да го опровергаят. Но нямаше изгледи да успеят — през последните десет минути в ресторанта не влезе нито един мъж, който да не вдигне нервно ръка към лицето си.

— Не трябваше да се отказваме от някогашните засукани мустаци — каза Ейб. — Във всеки случай Дик не е единственият човек, който се чувствува удобно…

— Напротив, единствен съм.

— … но той е единственият трезвен мъж, който се чувствува добре.

Влязоха един добре облечен американец и две жени, насочиха се самоуверено към една от масите и насядаха около нея. Изведнъж мъжът долови, че го наблюдават, ръката му се вдигна конвулсивно и оправи връзката, която нямаше нужда от оправяне. Други двама мъже стояха прави, единият от тях нервно прекарваше длан по гладко обръснатата си страна, а събеседникът му механично поднасяше към устата си угаснала пура. По-щастливите имаха очила, бради или мустаци, така че не се чудеха какво да правят с ръцете си, а онези, които нямаха подобно нещо, прекарваха пръсти по глупаво отворените си уста, дори имаше един, който отчаяно подръпваше ухото си.