Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

„Понякога човек трябва да бъде безпощаден; всички заслужаващи уважение хора са безпощадни към себе си“ — помисли си Розмари. Но часът беше вече четири и тя не можеше да прогони от главата си мисълта, че Дик очаква Никол в хотела. А Никол трябваше да отиде, не биваше да го кара да я чака. „Защо не тръгваш?“ — мислеше си тя, а след това внезапно: „О, нека отида аз, ако ти не искаш.“ Никол настоя да влязат в още един магазин, където купи корсажи за двете и поръча да изпратят един на Мери Норт. Едва тогава тя даде признаци, че си спомня, умълча се и повика такси.

— Довиждане — каза Никол. — Хубаво прекарахме, нали?

— Много хубаво — отвърна Розмари.

Нещата ставаха по-трудни за нея, отколкото бе предполагала, и цялото й същество се разбунтува, когато Никол потегли пред очите й.

Дик кривна в напречния проход и продължи по окопа, стъпвайки по дренажа. Стигна до наблюдателницата, погледна за момент през процепа, след това сложи крак на стъпенката и надникна иззад бруствера. Пред него под сивото небе беше Бомон-Амел; отляво — печалното възвишение Тиепвал. Дик огледа местността с бинокъла си. Мъчително чувство беше заседнало като буца в гърлото му.

Продължи по окопа и намери другите, които го чакаха при следващия напречен проход. Беше възбуден, искаше да сподели с тях впечатленията си, да им обясни, макар че Ейб Норт бе воювал, а той не.

— През онова лято всяка педя от тази земя е струвала двадесет човешки живота — каза той на Розмари. Тя послушно погледна още оголената равнина, по която зеленееха засадените преди шест години фиданки. Ако Дик беше добавил, че около тях падат снаряди, в този следобед тя би му повярвала. Любовта й бе достигнала онази точка, при която тя започваше да се чувствува нещастна и отчаяна. Не знаеше как да постъпи — искаше да говори с майка си.

— Оттогава насам много хора умряха, а и ние скоро ще умрем — каза Ейб утешително.

Розмари с нетърпение чакаше Дик да продължи.

— Вижте тази малка рекичка — можем да стигнем до нея за две минути. На англичаните е бил нужен един месец, за да стигнат до нея — напред е вървяла цяла империя, пристъпвала е крачка по крачка, предните са загивали, задните редици са напирали. А друга империя бавно е отстъпвала, педя по педя, и е оставяла безброй трупове, осеяли полето като проснати прясно одрани кожи. В това поколение не ще се намери европеец да се впусне в такова нещо.

— Защо, в Турция току-що приключиха — каза Ейб. — А в Мароко…

— Това е различно. Западният фронт е нещо, което не може да се повтори, поне още дълго време. Младите мислят, че могат, но не биха могли. Те могат да повторят първата битка при Марна 45 45 Край бреговете на река Марна в Североизточна Франция се водят две големи сражения през Първата световна война. , но не и това. Зад станалото тук стои религията, годините на изобилие, небивалата сигурност и съществувалите тогава точно установени междукласови отношения. Русите и италианците не се проявиха на този фронт. Необходима е била душевната нагласа, кореняща се в цялото ти съществуване, чак до детските години. Да си спомняш коледните вечери, пощенските картички с престолонаследника и годеницата му, малките кафенета във Валенсия, бирариите на Унтер ден Линден, брачните церемонии въз френските кметства, конните състезания в Англия и бакенбардите на прародителите.

— Генерал Грант измисли тоя род битки през шестдесет и пета година.

— Не е вярно — неговото беше само масово клане. Зад тази битка стоят Луис Карол 46 46 Луис Карол — псевдоним на английския математик Чарлс Доджсън (1832–1898), написал „Алиса в страната на чудесата“ , Жул Вери, оня, който е написал „Ундина“ 47 47 „Ундина“ — вероятно приказката за русалката Ундина от Ханс Кристиан Андерсен (1805–1875). , провинциалните кюрета, играещи на кегелбан, женските благотворителни дружества в Марсилия и момичетата, съблазнявани в затънтените кътчета на Вюртемберг и Вестфалия. Това е било любовна битка — цял век буржоазна любов се е изляла тук. Тук е станала последната любовна битка.

— Искаш да прехвърлиш вината за сражението върху Д. Х. Лорънс 48 48 Дейвид Хърбърт Лорънс (1885–1930) — английски писател, автор на „Синове и любовници“, „Любовникът на лейди Чатърли“ и др. — каза Ейб.

— Целият мой красив и сигурен свят е експлодирал тук, експлодирал е от обич към нещата, на които е държал — продължаваше Дик тъжно. — Не е ли вярно, Розмари?