Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Тогава мечтата за военни подвизи: японците жънат навсякъде победи — моята дивизия е разбита на пух и прах и стои на отбранителна позиция някъде в Минесота, където познавам всяка педя земя. Генералният щаб заедно с батальонните командири, свикани на съвет, са избити до крак от един снаряд. Командването пада върху капитан Фицджералд. С изключително присъствие на…

Стига; това също е износено от дългогодишна употреба. Образът на героя с моето име се е размил. В мъртвилото на нощта аз съм само един човек от тъмните милиони, които се носят в черни автобуси към неизвестното.

Отново съм на задната веранда в състояние на крайна умствена умора и на болезнена напрегнатост на нервната система, като скъсан лък върху тръпнеща цигулка, и виждам как пълзи истинският ужас — върху покривите, в пронизителните кукумявски крясъци на нощните таксита, във врякащото пеене на гуляйджиите, пристигащи отсреща. Ужас и поражение…

Поражение и ужас — какво съм могъл да бъда и да направя, а сега е изгубено, пропиляно, отлетяло, опорочено, невъзвратимо. Могъл съм да постъпя така, да се въздържа от онова, да бъда смел, когато съм се показал боязлив, и предпазлив, когато съм бил прибързан.

Не трябваше да й нанасям такава болка.

Не трябваше да му го казвам.

Не трябваше да се разбивам, опитвайки се да разбия неразбиваемото.

Сега ужасът ме връхлита като буря — ами ако тази нощ вещае нощта след смъртта, ами ако всичко след това е всевечно трептене на ръба на бездна и само низкото и злото в теб те тласкат да вървиш, а отпреде ти са цялата низост и злина на света. Няма избор, няма път, няма надежда — само безкрайно повторение на жалкото и полутрагичното. Или да стоиш, може би завинаги, на прага на живота, неспособен да го прекрачиш и да се завърнеш в него. Сега, докато часовникът отбива четири, аз съм призрак.

Прислонил се на ръба на леглото, отпускам глава в ръцете си. После тишина, тишина и изведнъж — или поне така ми се струва, като се взирам назад, — изведнъж съм се унесъл в сън. Сън, истински сън, скъпоценният, бленуваният, люлчината песен. Тъй дълбоки и топли са леглото и възглавницата, които ме обгръщат и ме оставят да потъна в покоя, в небитието — сега, след катарзисните часове на мрака, в сънищата ми витаят млади и красиви хора и вършат млади и красиви неща, момичетата, които съм познавал някога, с грамадни кафяви очи и с естествено руси коси.

Все пак животът е бил такъв; в мига на забравата духът ми се възнася; после надолу, надолу, дълбоко във възглавницата…

„… да, Еси, да. Боже мой, добре де, аз ще се обадя.“

Пленителна, пъстро багрена като дъга — идва зората — идва нов ден.

Февруари 1936

Несъмнено целият живот е процес на разпадане, но драматичните удари в това действие — големите внезапни удари, които връхлитат или изглежда, че връхлитат отвън, — онези, които запомняш, върху които хвърляш вината за хода на нещата и за които споделяш с приятелите си в мигове на слабост, не разкриват последствията си отведнъж. Има и един друг вид удари — те идват отвътре, а ти ги долавяш едва когато е станало твърде късно, за да поправиш каквото и да е, когато неизбежно осъзнаваш, че в известен смисъл никога вече не ще бъдеш предишният добър човек. Първият вид разпад настъпва бързо — вторият протича почти незабелязано, но го осъзнаваш наистина внезапно.

Преди да продължа тази кратка история, нека изкажа едно общо наблюдение — проверка за един първокласен ум е умението едновременно да държиш в съзнанието си две противостоящи идеи и въпреки това да не изгубиш способността си да действаш. Би трябвало например да умееш да виждаш, че всичко е безнадеждно, и все пак да не отстъпиш от решимостта си да го промениш. Тази философия прилегна към ранните години от моя зрял живот, когато видях невероятното, неправдоподобното, а често и „невъзможното“ да стават действителност. Животът беше нещо, което подчиняваш, ако изобщо струваш. Животът лесно се поддаваше на разума и на усилието или на онова съотношение от двете, което успееш да събереш. Романтично изглеждаше да станеш преуспяващ литератор — е, няма да постигнеш славата на една кинозвезда, но известността, която ти се полага, вероятно ще бъде по-дълголетна, няма да обладаваш властта на хората с непоколебими политически или религиозни убеждения, но сигурно ще бъдеш къде по-независим. Разбира се, в своето поприще ще си останеш завинаги неудовлетворен — но аз поне не бих избрал никое друго.