Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Установихме се на няколко часа път от Ню Йорк и открих, че отидех ли в града, попадах в клопката на ужасно заплетени събития, които три-четири дена по-късно ме захвърляха изтощен до крайност във влака за Делауер. Цели райони на града изпускаха отрова, но както и преди, аз намирах мигове на пълен покой, пресичайки по тъмно Сентрал Парк на юг, там, където светлината на фасадите от Петдесет и девета улица се провира през листака. Тук си възвръщах изгубения град, притулен в тайнственост и в надежда. Но това отлъчване никога не беше дълго — както съдбата на труженика е да живее в търбуха на града, така аз бях принуден да обитавам неговия разстроен мозък.

За което си имахме тайни барове — сновяхме от луксозни локали, чиито реклами бяха проникнали дори в университетските издания на Йейл и Принстън, през градинските бирарии, където озъбената мутра на престъпността надничаше иззад добродушното немско развлечение, та до още по-странни и по-зловещи дупки, където типове с каменни лица ни оглеждаха от главата до петите и не бе останала следа от веселие, а само скотство, отравящо новия ден, в чиито ранни часове излизахме оттам. Веднъж в 1920 година скандализирах един млад изгряващ бизнесмен, когато му предложих да изпием по чашка аперитив, преди да обядваме. В 1929 година алкохолът се лееше във всяка втора кантора на града, а тайни барове имаше в половината от големите здания.

Все по-осезаемо се чувстваше присъствието на тайните барове и на Парк Авеню. За едно десетилетие Гринич Вилидж, Уошингтън Скуеър, Мърей Хил и палатите по Пето Авеню някак си изчезнаха от сцената, по-точно престанаха да изразяват нещо. Градът се бе подул, бяха го изкормили, беше оглупял от торти и от цирк и един нов израз — „Ами!“ — побираше целия възторг от новината за най-новите свръх — небостъргачи. Моят бръснар се оттегли от работа, тъй като спечели половин милион от борсова спекулация, а аз усещах, че главният келнер, който с поклон или забравил поклона, ме отвеждаше до масата ми, е далеч-далеч по-богат от мен. Това вече беше съвсем неприятно — и още веднъж ми дотегна от Ню Йорк и ми стана тъй хубаво, когато се спасихме на кораба, защото там безкрайният гуляй течеше само в бара, докато американците се носеха към злато издояващите игрални домове на Франция.

— Какво ново в Ню Йорк?

— Акциите скачат. Едно бебе застреляло гангстер.

— Само това ли?

— Само това. По улиците трещят радио високоговорители. Някога си мислех, че в живота на американците няма второ действие, но за дните на нюйоркския бум второто действие беше неизбежно. Намирахме се някъде из Северна Африка, когато до нас достигна ехо от далечно сгромолясване и проникна до най-глухите кътчета на пустинята.

— Какво е станало?

— Чухте ли нещо?

— Нищо.

— Дали да не се върнем у дома да видим?

— Не, няма нищо.

В една мрачна есен две години по-късно отново видяхме Ню Йорк. Минахме през учудващо любезни митничари, след което с благоговейно сведена глава и с шапка в ръката се разходих из кънтящата гробница. Няколко детински привидения все още играеха сред развалините, за да поддържат илюзията, че са живи, но трескавите им гласчета и болезнено поруменелите страни издаваха прозирността на маскарада. Коктейлните увеселения, последната куха отломка от карнавалното време, отгласяха вопъла на ранените: „Застреляйте ме, за бога, нека някой ме разстреля!“ и стоновете и риданията на агонизиращите: „Видяхте ли, че акциите на Юнайтед Стейтс Стийл са паднали с още три пункта?“ Моят бръснар се бе върнал на работа в стария си салон; главните келнери отново отвеждаха с поклони посетителите до масите им, ако все още имаше посетители, на които да се кланят. От развалините, самотно и загадъчно като Сфинкса, се извисяваше Емпайър Стейт Билдинг и така както някога имах обичая да се изкачвам до покрива на „Плаза“, за да се сбогувам с прекрасния град, разстлал се докъдето стига погледът, сега отидох на покрива на най-новата и най-величествена от всички кули. И тогава разбрах — намерих обяснение за всичко: открих коронната грешка на града, неговата кутия на Пандора. Изпълнен с тщеславна горделивост, нюйоркчанинът се бе изкачил дотук и слисан бе видял онова, което никога не бе подозирал — че градът не е безкраен низ от каньони, какъвто си го бе представял, а че има граници; от най-високото здание той за пръв път бе видял, че по всички посоки градът чезне в незастроена земя, в шир от зеленина и синева и че само те нямат предели. И в ужаса на прозрението, че в края на краищата Ню Йорк си е просто град, а не вселена, цялото бляскаво здание, което бе строил във въображението си се е сгромолясало. Такъв бе безразсъдният дар на Алфред У. Смит за гражданите на Ню Йорк.