Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

… Непредвидим град. Онова, което последва, беше само една от хилядите истории за главоломен успех в крещящите дни на тази епоха, но то си има роля в моя филм за Ню Йорк. Когато се завърнах след половин година, пред мен разтвориха врати списания и издателства, театрални импресарии се умилкваха за пиеси, филмови къщи хищно ме преследваха за сценариен материал. За моя изненада ме възприемаха не като пришълец от Средния запад, дори не като страничен наблюдател, а като архетип на всички нюйоркски стремежи. Тези думи ме задължават да опиша метрополията, каквато беше в 1920 година.

Днешният висок бял град вече съществуваше, чувстваше се и трескавата предприемчивост на възхода, но цареше някаква недоизказаност. Подобно на повечето хора журналистът Ф. П. А. напипваше в своята постоянна рубрика пулса на разните съсловия, но плахо, сякаш ги наблюдаваше през стъкло. Доброто общество и местното изкуство още не се бяха сродили — Елън Маккей все още не бе омъжена за Ървинг Бърлин 100. Много от персонажите на Питър Арно 101биха били неразбираеми за нюйоркчани от 1920 година и като изключим рубриката на Ф. П. А., елегантният свят нямаше своя трибуна.

Тогава за кратък миг в понятието „младо поколение“ се претопиха редица елементи от живота на Ню Йорк. Петдесетгодишните все още можеха да си въобразяват, че съществува малък недостъпен елит, а Максуел Бодънхайм 102можеше да си мисли, че бохемата е достойна за четката и молива — но размесването на ярките, веселите и буйните съставки започна именно тогава и се появи общество, което взе да прекарва времето си по-живо, отколкото на вечерите около маси от тежък махагон у Емили Прайс Поуст. Това общество даде живот не само на коктейлните увеселения, то привнесе и блясъка на остроумието по Парк Авеню и за първи път един образован европеец можеше да погледне на пътуването си до Ню Йорк като на нещо по-забавно от златотърсаческа експедиция с волски фургон из австралийска пустош, пък била тя и по-цивилизована.

И за кратък миг — преди да стане ясно, че не съм в състояние да изпълнявам тази роля — аз, който знаех за Ню Йорк по-малко от последния репортер с шестмесечен стаж и по-малко за обществото от последния младеж на ергенски гуляй в салоните на „Риц“, бях поставен в положението не само на говорител на времето, но и на типично творение на същото това време. Аз — а всъщност вече бяхме „ние“ — не знаех с положителност какво очаква от нас Ню Йорк и това силно ме смущаваше. Само месец след като се впуснахме в столичното приключение, вече трудно можехме да кажем кои сме и какво представляваме за другите. Едно скачане в градския фонтан или най-случайно спречкване с пазителите на реда бяха съвсем достатъчни, за да попаднем в клюкарските хроники на вестниците; цитираха наши думи по най-разнообразни въпроси, от които нямахме понятие. Всъщност поддържахме „връзки“ всичко на всичко с половин дузина неженени приятели от университета и бяхме установили само няколко нови литературни познанства — помня една самотна Коледа, когато ни един приятел не остана в града и се оказа, че няма дом, в който да гостуваме. Тъй като не намерихме ядро, към което да се приобщим, ние сами станахме мъничко ядро и бавно нагодихме размирните си натури към тогавашния пейзаж на Ню Йорк. По-точно Ню Йорк ни забрави и престана да се занимава с нас.

Разказвам ви не за промените в града, а за промените в чувствата на вашия автор към града. От хаоса на 1920 година съм запомнил как се возя в нощта на една гореща неделя по опустялото Пето Авеню върху покрива на такси и един обяд в прохладната японска градина на „Риц“ с тъжно замечтаната Кей Лоръл и с Джордж Джийн Нейтън, помня още и че пишех до зори, нощ след нощ, че плащах прекалено скъпо за апартаменти — кутийки, че купувах разкошни, но раздрънкани коли. След налагането на сухия режим се появиха първите тайни барове, елегантно ситнещата походка излезе от мода; най-изтънченото място за танци беше „Монмартър“ и русата коса на Лилиан Ташман се развяваше по дансинга сред пийналите студенти. Пиесите на годината бяха „Пропадналата“ и „Свята и земна любов“, а в „Миднайт Фролик“ лакът о лакът до вас танцуваше Марион Дейвис и можехте да зърнете жизнерадостната Мери Хей в балетния състав. Ние си мислехме, че сме нещо различно от всичко това; навярно всеки си мисли, че е по-различен от средата си. Чувствахме се като малки деца в просторен светъл неизследван хамбар. Когато ни поканиха в студиото на Грифит в Лонг Айланд, ние се разтреперихме от вълнение пред така познатите ни от „Раждането на една нация“ лица; много по-късно осъзнах, че зад повечето развлечения, които градът лееше като порой над нацията, стои множество от изгубени и самотни хора. Светът на филмовите актьори си схождаше с нашия по това, че също се намираше в Ню Йорк, но не беше негова съставна част. Той нямаше самосъзнание, нито пък център: когато за първи път срещнах Дороти Гиш, имах чувството, че и двамата сме застанали на Северния полюс, а над нас вали сняг. Оттогава хората на киното си намериха дом, но не бе съдено този дом да бъде Ню Йорк.