Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Така се прощавам с моя град. Гледан от парахода в ранното утро, той не ми нашепва вече за шеметен успех и за вечна младост. Шумните лелки, които се перчат покрай празните дансинги, не ми напомнят с нищо за неотразимата красота на момичетата на моите мечти от 1914 година. А Зайо, уверено полюшвайки бастуна си, забързан да се усамоти в карнавала, се е увлякъл по комунизма и негодува срещу неправдите спрямо фабричните работници от Юга и фермерите от Запада, чиито гласове само преди петнайсет години не биха проникнали през стените на неговия кабинет.

Всичко си отива, само не и паметта и все пак понякога си представям, че чета с любопитство „Дейли Нюз“ от 1945 година:

Какво пък, може би някой ден съдбата отново ще ме върне в града и тогава ще открия други преживявания, за каквито само съм чел. Но сега мога само да изплача, задето съм изгубил своето приказно видение. Ела, върни се, о, бляскав и бял!

Декември 1934

Когато преди няколко години прочетох разказа на Ърнест Хемингуей „Преди да заспя“, помислих, че няма какво повече да се каже за безсънието. Сега разбирам — помислил съм така, защото не съм бил подлаган на мъченията му; изглежда, безсънието на всеки човек е толкова различно от това на съседа му, колкото са надеждите и желанията на неговия ден.

Щом ви е писано безсънието да бъде ваша природна особеност, то ще се обади в края на трийсетилетието ви. Скъпоценните седем часа сън изведнъж се разкъсват на две. Ако човекът е с късмет, той бива дарен с „първия сладък сън на нощта“ и с последния дълбок сън на сутринта, но помежду им зейва зловещ набъбващ интервал. За тази доба е написано в псалтира: „Scuto circumdabit te Veritas eius: non timebis a timore nocturno, a sagitta volan te in die, a negotio perambulante in tenebris…“ 104

В случая с моя познат бедата започна от една мишка, в моя — имам удоволствието да я проследя назад в миналото до един комар.

Моят приятел разчиствал сам дълго необитаваната си къща на село и в края на убийствения ден открил, че единственото използваемо легло в нея било детско — достатъчно на дължина, но широко едва колкото кошарка. Тръшнал се в него и моментално потънал в дълбините на покоя, но едната му ръка неудържимо увиснала през ръба на кошарката. Няколко часа по-късно се събудил от нещо като иглени бодежи в пръста. Размърдал сънено ръка и пак задрямал, но отново го събудило същото усещане.

Този път щракнал нощната лампа и в кървящия връх на пръста си видял вкопчена малка кръвожадна мишка. Приятелят ми, според неговите думи, „ахнал“, но аз си мисля, че по-скоро е надал дивашки вик.

Мишката го пуснала. Била се наточила да изръфа човека до край, сякаш е заспал навеки. От този миг нататък сънят му се заканил да не го спохожда даже и за кратко. Жертвата седяла разтреперана и страшно, страшно уморена. Замислял как ще издигне над леглото си кафез и ще спи в него до края на своя живот. Ала онази нощ било късно да кове кафеза и накрая задрямал, стряскайки се час по час от ужасни сънища, че е Вълшебният свирач, срещу когото се опълчва плъхското му стадо и се хвърля, за да го разкъса.

След тази нощ той нито веднъж не е заспивал без куче или котка в стаята си.

Моят собствен опит с нощната напаст започна в един период на крайно изтощение — прекалено много работи, започнати едновременно; странични обстоятелства, двойно усложняващи приключването им; болести в мен и наоколо — старата история, че злото никога не идва само. Ах, как само чаках оня сън, който щеше да увенчае края на борбите ми — как копнеех да се отпусна в легло, меко като облак и вечно като гроб. Дори една покана за вечеря насаме с Грета Гарбо би ме оставила напълно равнодушен.

А по-добре щеше да е, получех ли поканата, да се отзова, защото в тоя период вечерях сам или по-точно с мен вечеряше един самотен комар.

Поразяващо е, че един-единствен комар може да бъде по-страшен от цяло ято. Човек може да се мобилизира срещу ятото, но един комар се превръща в личност — в омраза, в зловещия придъх на борбата до смърт. Неуместна като броненосец, тази личност се появи сам-самичка през септември на двайсетия етаж на един нюйоркски хотел. Беше рожба на рязкото намаляване на инвестициите за пресушаване на блатата в Ню Джързи, което я бе тласнало заедно с други млади отроци да търси прехрана из съседните щати.