Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Нощта беше топла — но след първото сблъскване, след безразборното пляскане във въздуха, напразното преследване, наказанието върху собствените ми уши, закъсняло с частица от секундата, аз приложих прастарата рецепта и се завих с чаршафа презглава.

Само че прастарата история си продължи: ужилвания през чаршафа, уцелване из засада на открити части от ръката, която придържаше чаршафа на място, придърпване на одеялото презглава и произтичащото от това задушаване, което пък доведе до промяна в психическото състояние — изострена будност, яростен безпомощен гняв и накрая… вторият лов.

Той отприщи маниакалната фаза — пълзене под леглото с нощната лампа, използвана вместо фенерче, обикаляне из стаята и откриване на леговището на насекомото върху тавана, атака с вързан на възел пешкир и самонараняване — господи!

Последва кратко възстановяване, което противникът очевидно усети, защото най-нахално кацна до главата ми — но аз отново не улучих.

След още половин час, който опъна нервите ми до състояние на неистово напрежение, най-после извоювах Пирова победа — малко размазано петънце от кръв, моя кръв, върху таблата на леглото.

Както вече казах, приемам тази нощ отпреди две години за начало на безсъниците ми, защото тогава разбрах как най-непредвидимата дреболия може да разбие съня. Тази нощ ме направи, според вече остарялата фраза, „чувствителен на тема сън“. Тревожех се ще ме навести ли, или не. Пиех, не постоянно, но затова пък разточително, а в нощите, когато не поемах алкохол, проблемът — ще спре ли при мен сънят, или не — започваше да ме преследва дълго преди часа на лягане.

Типичната нощ (ех, да можех да ви кажа, че тия нощи са останали в миналото ми!) настъпва след особено заседнал цигарено — работен ден, който, без никаква почивка, свършва приблизително в часа на лягането. Всичко е подготвено: книгите, чашата с вода, резервната пижама, ако се събудя в ручейчета пот, хапчетата луминал в тубичката, бележникът и моливът в случай, че някоя нощна мисъл си заслужава да бъде записана. (Малко си заслужават — обикновено сутрин ти се струват прозрачно — тънички, което обаче не намалява силата и неотложността им през нощта.)

Лягам си, най-често с питие — заловил съм се с доста учени книги по една съответно учена работа, така че си избирам по-достъпно томче по темата и го зачитам, докато погледът ми се премрежи през дима на последната цигара. Когато стигна до прозявката, хлопвам книгата върху разделителната лентичка, запращам цигарата в камината, натискам копчето на лампата. Обръщам се най-напред на лявата страна, защото, така поне съм чувал, по този начин биенето на сърцето се забавя и тогава — комата.

Дотук добре. От полунощ до два и половина в стаята цари покой. После изведнъж съм буден, разтревожен от болка или от някоя функция на тялото, от прекалено ярък сън или от промяна във времето към по-топло или по-студено.

Бързо се приспособявам с напразната надежда, че сънят не ще се наруши и ще продължи, но уви — с въздишка щраквам лампата, вземам мъничкото хапче луминал и отново разтварям книгата си. Истинската нощ, най-черният час е започнал. Прекалено уморен съм, за да чета, освен ако не си взема питие, но тогава се чувствам зле на следващия ден — затова ставам и се разхождам. Тръгвам от спалнята през коридора до кабинета си, а оттам обратно, ако е лято, стигам и до задната веранда. Над Болтимор се стеле мъгла; не мога да различа очертанията нито на един шпил. Обратно в кабинета, където окото ми улавя купчината несвършена работа: писма, коректури, бележки и така нататък. Запътвам се към нея, НЕ! това ще бъде фатално. Вече се усеща лекото въздействие на луминала, така че отново опитвам леглото и този път почти усуквам възглавницата около врата си.

„Имало едно време (разказвам си) един отбор по ръгби в Принстънския университет, но си нямал преден защитник и всички отчаяно тъгували. Главният треньор ме забелязва един ден как шутирам топката, минавайки покрай игрището, и се провиква: «Кой, за бога, е този човек, как не сме го забелязали досега?» Помощник-треньорът отговаря: «Не се е мяркал на стадиона.» И следва нареждането: «Доведете го при мен.»“

Тук прескачаме, за да се озовем направо в деня на мача с Йейл. Тежа само шейсет и пет килограма, така че ме пазят за третия гейм, когато резултатът…

Не, не ми върши работа. Почти двайсет години съм използвал видението на моята несбъдната мечта, за да викам съня, и накрая то съвсем се бе износило. Не можех да разчитам повече на него, макар че и до днес то успява да ме унесе в по-леки нощи…