Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

— Само дето е в мен — храбро казах аз.

— Чакай! Светът съществува само в твоите очи и в твоето понятие за него. Можеш да го направиш толкова голям или малък, колкото поискаш. А ти насила се опитваш да станеш дребно хилаво човече. Боже мой, ако стигна някога до срива, ще направя тъй, че и светът да рухне с мен. Чакай! Светът съществува само в твоето възприятие за него, следователно далеч по-добре е да кажеш, че не ти, а той се е сгромолясал — Големият каньон.

— Малката май е изгълтала целия Спиноза?

— Представа нямам от Спиноза. Зная… — И заразказва тогава за стари свои неволи, които, поне в нейната уста, изглеждаха много по-печални от моите, за това как ги е посрещнала, надмогнала, победила.

Усетих в себе си съпротива към думите й, но аз съм от бавно мислещите хора и в същото време ми мина през ума, че от всички природни сили жизнеността най-трудно се предава на другите. В дните, когато соковете сами прииждаха в тялото като не поръчана доставка в дома ти, ти се опитваше да ги разпределиш — но винаги безуспешно; и ако продължим да смесваме метафорите, жизнеността никога не се „присажда“. Или я имаш, или я нямаш, както здравето или кафявите очи, или честността, или баритоновия тембър. Бих могъл да си поискам от нея мъничко жизнелюбие, спретнато опаковано, разфасовано за домашно готвене и леко за храносмилане, но то никога нямаше да стигне до мен — дори да чаках хиляда часа, протегнал тенекиената съдинка на самосъжалението. Можех само да си тръгна от нейния праг, внимателно крепейки целостта си като пропукан порцелан, и да изчезна в селенията на горестта, където свивах своя дом от наличните строителни материали — и прекрачвайки прага й, мълчаливо да си напомня:

„Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли?“

Евангелие от Матея 5–13.

Март 1936

Авторът на тези страници ви разказа в предходния откъс как е осъзнал, че бъдещето пред него не е блюдото, което си бе поръчал за своето четирийсетилетие. Всъщност — тъй като писателят и блюдото бяха единосъщни, той описа себе си като пропукана чиния, от онези, за които се двоумиш струва ли си да ги пазиш. Редакторът намери, че текстът нахвърля твърде много въпроси, без да ги изследва в дълбочина, и навярно много от читателите са останали със същото впечатление — а и винаги се намират хора, които презират саморазкриването, освен ако не завършва с възхвални благодарности към боговете на Непобедимата Душа.

Но аз бях благодарил на боговете твърде дълго и им бях благодарил незнайно за какво. В изповедта си исках да излея своя вопъл, без да го разкрасявам с фона на Евганските възвишения 106. В моя кръгозор нямаше Евгански възвишения.

Понякога все пак се налага пропуканата чиния да бъде запазена в килера, налага се да бъде използвана в домакинството. Никога вече не ще я притоплят на печката, нито ще я мушват с другите чинии в мивката; няма да я изнасят пред гости, но ще върши работа в късни нощи, когато в нея ще насипват хрупкави соленки или когато ще приютява в хладилника останките от вечерята…

Оттам и продължението на разказа — по-нататъшната история на пропуканата чиния.

Известно е, че класическият лек за падналия духом е да се замисли за онези, които живеят в крайна нищета или изтърпяват физически страдания — това е извечен балсам за всяка печал и доста благотворен съвет за дневна употреба от всеки човек. Но в три часа през нощта една забравена дреболия добива трагичната значимост на смъртна присъда и лекарството не действа — а когато над душата тегне истински непрогледна нощ, часът е вечно три през нощта, ден след ден. В този час отказваш, колкото можеш по-дълго, да погледнеш в лицето на нещата, унасяйки се в детински сънища — но многобройните ти връзки със света непрекъснато те стряскат от съня. Отдаваш им дължимото по най-бързия и безболезнен начин и отново бягаш обратно към съня с надеждата, че нещата ще се подредят под въздействието на някакво чудодейно материално или духовно благополучие. Но колкото по-упорито е твоето оттегляне, толкова по-малък е шансът това благополучие да те споходи — не дочакваш утаяването на една мъка, а по-скоро ставаш неволен свидетел на екзекуция, на разпадането на собствената ти личност…

Ако в случая не се намесят лудост или наркотици, или алкохол, тази фаза те отвежда накрая в задънена улица и после настъпва пуста тишина. В нея можеш да се опиташ да претеглиш какво е било съсечено и какво е останало. Едва когато ме навести тази тишина, аз осъзнах, че два пъти съм преживял подобно нещо.