Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Април 1936

На страниците дотук говорих как един необикновено оптимистичен млад човек е изживял крах на всички ценности, крах, неосъзнаван дълго време след настъпването му. Разказах и за последвалия период на опустошение, и за необходимостта да продължаваш, само че без подкрепата на познатата героична бомбастичност на Хенли 111, „главата ми е в кръв, но несклонена“. Защото една равносметка на моите духовни влечения показва, че не притежавам някаква особена глава, която да бъде склонена или несклонена. Някога бях имал сърце, но сякаш в нищо повече от това не можех да съм сигурен.

Тази констатация поне беше брод за излаз от тресавището, в което бях затънал: „Чувствах — следователно съществувах“. В разни времена немалко хора се бяха облягали на мен, бяха идвали в трудни моменти или ми бяха писали отдалеч, безрезервно бяха вярвали в моя съвет и в моето отношение към живота. И най-отегчителният дърдорко или и най-циничният Распутин, който може да влияе върху съдбите на редица хора, трябва да притежава някаква индивидуалност, така че въпросът се свеждаше до това да открия защо и в какво съм се променил, къде е пукнатината, през която, незабелязано за мен, възторгът и жизнеността ми неспирно и преждевременно изтичаха.

В една мъчително безнадеждна нощ натъпках ръчната си чанта и заминах далеч, на хиляди мили, за да премисля всичко. Наех си стая за долар на вечер в мръсно градче, където не познавах никого и похарчих всичките си налични пари за запаси от месни консерви, солени бисквити и ябълки. Но не позволявайте да ви внуша, че промяната от един твърде пренаселен в сравнително аскетичен свят е някакво Велико Търсене — просто се нуждаех от пълен покой, за да размисля защо развих тъжна склонност към тъгата, меланхолна склонност към меланхолията и трагична склонност към трагичното — защо се бях отъждествил с обектите на моя ужас и на моето състрадание .

Прилича ли ви това на ярка отличителна черта? Ни най-малко: едно отъждествяване от този род е гибел за таланта. Подобно нещо пречи на душевноболните да работят. Вашингтон не би приел на драго сърце да сподели страданията на своите войници, нито Дикенс на своите лондонски бедняци. А когато Толстой се опитал да слее себе си с обектите на своето внимание, не излязло нищо, получил се фалш. Назовавам тези примери, защото се отнасят до хора, за които всички знаем.

Тази мъгла беше опасна. Когато Уърдсуърт стигнал до мисълта, че „величието отмина земята“, той не се е почувствал заставен да си отиде с него, а Огненият Атом Кийтс нито за миг не е преставал да се бори със своята туберкулоза и дори в последния си час не се е простил с надеждата, че ще бъде още дълго сред английските поети.

Моето принасяне в жертва беше непрогледно мрачен акт. И определено извън тона на епохата — все пак долавях същото и у други, видях го поне в десетина честни и трудолюбиви люде. (Чух ви, но това обяснение е прекалено опростено — сред тези мъже имаше и марксисти.) Бях безучастен свидетел на това как един мой знаменит връстник ухажва половин година идеята за Голямото Излизане от сцената; наблюдавах друг, също тъй прославен, да прекарва дълги месеци в психиатрична болница, неспособен да понесе каквото и да е общуване с хора. А от онези, които се предадоха и отминаха в небитието, мога да изброя поне двайсетина.

Това ме наведе на мисълта, че оцелелите са положили нещо като разчистено начало. Но пак говоря големи думи, които нямат нищо общо с началото след затвор, когато най-вероятно се запътваш към друг затвор или се завръщаш по принуда в стария. Прословутото „Избавление“ или „откъсване от всичко“ е разходка в клопка, дори когато клопката включва южните морета — дар само за жадните да ги рисуват или да ги преплават. Разчистеното начало означава да отсечеш пътя си назад; непоправимо е, защото слага край на миналото. И тъй като не бях повече в състояние да изпълнявам задълженията, поставени ми от живота или от самия мен, защо да не убия кухата черупка, позирала пред него цели четири години? Аз трябваше да продължа да бъда писател, защото за мен това беше единственият възможен начин на живот, но щях да прекратя всякакви усилия да бъда личност — да съм добър, справедлив или великодушен. Наоколо бе пълно с фалшиви монети, които щяха да ми свършат работа и знаех къде да си ги доставя на безценица. За трийсет и девет години едно наблюдателно око се научава да разпознава кога е разредено млякото и е насипан пясък в захарта, къде пробутват стъкло за диамант и гипс за камък. Нямаше повече да се раздавам — оттук нататък всяко раздаване щеше да се обявява извън закона и да се назовава с ново име, името беше Разпиляване.