Франсис Фицджералд: Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Докато чаках излизането на моя роман, започна метаморфозата от любител в професионалист — нещо като слепване на всички частици от живота ти в схемата на твоята работа, така че краят на един ангажимент автоматично да се превръща в началото на друг. Дотогава бях любител; когато през октомври се разхождах с момиче сред каменните плочи на едно южняшко гробище, бях вече професионалист и очарованието от някои нейни преживявания и думи вече беше равно на нетърпението ми да ги опиша в разказ — сложих му заглавие „Леденият дворец“ и по-късно го отпечатаха. Подобно нещо се случи, когато една вечер по време на коледните празници в Сейнт Пол пожертвах две увеселения с танци и си останах вкъщи, за да работя над разказ. Трима приятели ми се обадиха нея вечер, за да ми кажат, че съм пропуснал рядка веселба: един известен градски гуляйджия се маскирал на камила, като помъкнал и някакъв шофьор за ролята на задницата, но погрешка успял да се озове на събирането, където не бил канен. Смаян от себе си, че не съм присъствал, прекарах следващия ден в опити да събера отломките на тази история.

„Мога да ти кажа само, че се получи адски смешно.“ „Не, нямам представа откъде е изкопал шофьора на таксито.“ „Трябва много добре да го познаваш, за да разбереш колко беше смешно.“

Отчаян, казах:

— Е, изглежда, няма да ми се изясни какво точно е станало, но ще опиша случката десет пъти по-смешно, отколкото ми я разправяте. — И я описах за двайсет и два часа непрекъсната работа, като я описах „смешна“ просто защото всички подчертаваха така дебело колко смешно е било. Разказът „Камилската гърбина“ беше публикуван и до днес го включват в хумористичните антологии.

Краят на зимата докара друг приятен вятърничав период и през малката почивка, която си дадох, пред очите ми започна да се очертава една чисто нова картина на живота в Америка. Несигурността на 1919 година бе отминала и — едва ли някой се съмняваше какво ни предстои — Америка встъпваше в най-необузданото, най-крещящото увеселение в своята история, за което щеше да се говори дълго време. Златното отприщване витаеше във въздуха — с пищното прахосничество, с безбожния разгул и със съпротивителните смъртни гърчове на стара Америка от сухия режим. Всички сюжети, които ми хрумваха, носеха привкуса на бедствие — красивите млади същества от моите романи пропадаха в разруха, диамантените планини в моите разкази се взривяваха, моите милионери бяха красиви и прокълнати като селяните на Томас Харди. В действителността подобни работи още не се случваха, но аз бях напълно убеден, че животът не е безразсъдното и безотговорно нещо, което си представяха тия хора — поколението, малко по-младо от мен.

Аз имах предимството да стоя — доста смутен — на разделителната линия между две поколения. Когато получих първата пощенска камара — стотици и стотици писма по повод разказа ми за момичето, което подстригва късо косите си, — стори ми се направо абсурдно, че се обръщат към мен. От друга страна обаче, за един стеснителен човек е приятно да се почувства отново някой друг, различен от себе си: да бъде „Писателят“, както някога е бил „Лейтенантът“. Разбира се, не бях писател повече, отколкото армейски офицер, но никой сякаш не отгатваше образа зад маската.

Само за три дена се ожених, а печатарските машини размножиха „Отсам рая“ с бързината, с която стават тия работи във филмите.

С публикуването на романа стигнах до състояние на маниакално депресивно безумие. Ярост и блаженство се сменяха у мен час по час. Мнозина смятаха, че си измислям главоболията, и навярно бе така, много други смятаха, че всичко е лъжа, а не бе така. Зашеметен, дадох интервю — казах колко велик писател съм и как съм се изкачил до тези висини. Хейуд Браун, който се бе пуснал по следите ми, просто цитира моите думи с коментара, че изглежда, съм доста самодоволен младеж, и след това дни наред просто не бях в състояние да общувам с когото и да е. Поканих го на обяд и много сърдечно му казах колко е жалко, задето е допуснал живота да му се изплъзне, без нищо да осъществи. А той едва бе навършил трийсетте и горе-долу по същото време аз написах следното изречение, което някои хора никога не ще ми позволят да забравя: „Тя беше повехнала, но все още привлекателна двайсет и седем годишна жена.“

Главозамаян, заявих в издателство „Скрибнърс“, че не очаквам от първия ми роман да се разпродадат повече от двайсет хиляди екземпляра, а когато дружният смях утихна, ми обясниха, че се смята за отличен удар пласирането на петхиляден тираж от първи роман. Мисля, че една седмица след отпечатването продажбата надхвърли споменатите двайсет хиляди, но аз се приемах толкова на сериозно, че дори не ми мина през ум колко смешно е това.