Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Силвен излезе от кухнята, за да отнесе един поднос с ордьоври до отрупаните с деликатеси маси в салона от деветнайсети век. Когато се върна, един от чичовците му беше окупирал неговата дъска и мястото му до Кейд.

– Разбирам, че проявявате интерес към занаятчийското производство на хранителни продукти. Синът ми иска да става пекар – каза чичо му.

– Пекар и шоколатиер в семейството? – усмихна се Кейд. – Какво повече може да желае човек?

– Но няма достъп до финансиране, за да отвори магазинче – добави уклончиво чичо му. По бузите му изби лека червенина. Силвен осъзна, че Тонтон Фабиен се опитваше да уреди бъдещето на сина си – молейки напълно непозната милиардерка да инвестира в бизнес план за бъдеща пекарна, който датираше отпреди двайсет години.

Стана му неудобно заради чичо му.

Кейд обаче приемаше разговора съвсем делово.

– Да, финансирането за малък бизнес е трудна работа. Във Франция не е лесно човек да открие фирма, нали?

– Подобно начинание би било огромна инвестиция за... някого – подхвърли дръзко Тонтон Фабиен. – Той е добър пекар. Тъкмо завърши чиракуването си.

– Би ли се отместил за момент, Тонтон ? – попита ведро Силвен, разсичайки пространството между чичо си и Кейд с готварския нож. – Трябва да нарежа лимоните за сьомгата. О – би ли надникнал в избата, за да провериш дали има още бита сметана? В хладилника май е свършила.

Чичо му се оттегли с изражение на облекчение, а Кейд погледна Силвен въпросително.

– Често ли ти се случват такива неща на твоите събирания? – попита Силвен, достатъчно тихо, за да не изложи чичо си пред останалите членове на фамилията.

– Какви неща?

– Непознати да те вербуват да финансираш проектите им?

– Да – тя се замисли за момент. – Само от любопитство, за какво си говорят хората с другите непознати на празненствата?

– Във Франция обикновено се говори за храна.

Тя се засмя.

– Ето, виждаш ли, аз получавам двете накуп – тя наряза гъбите и заобиколи Силвен, за да си измие ръцете. Той се помести съвсем лекичко, така че рамото ѝ да се допре до тялото му. – Но той изтъкна един важен момент – добави тя сериозно. – Буланжериите, фромажерите, шоколатериите – може би занаятчийското производство на хранителни продукти се нуждае от същото, от което всички други занаятчии и творци – от хора, които да искат да инвестират в тях, за да могат да продължават да съществуват и процъфтяват. От покровители, в известен смисъл.

– Покровители? Като меценати?

– Покровители на изкуствата – Кейд изглеждаше леко подразнена.

– Мен никой не ме е подпомагал – отбеляза хладно Силвен, като нарочно смени думата. – Нито пък аз съм имал нужда някой да ме закриля.

– Е, теб не, разбира се – каза нетърпеливо тя, без да забелязва скрития комплимент в раздразнението му.

Той се опита да запази строгото си изражение, така че никой да не види езиците на огъня от глупава гордост, който го изгаряше от пръстите на краката до корените на косата.

Но баща му, който мина покрай тях, за да вземе морската сол, точно когато Кейд изричаше тези думи, се усмихна лекичко.

– Не мога да повярвам, че я доведе тук – заяви възмутено Маргьорит Марки на сина си по-късно същата вечер, след като се измъкна навън, когато излезе да пуши. Силвен не пушеше. По времето, когато повече тийнейджъри пропушваха, той вече правеше своите първи стъпки в шоколада. За него вкусът и обонянието бяха най-скъпоценните сетива, които имаше. – Жената, която крадеше от теб! И очакваш от мен да се държа любезно с нея?

Вътре хората все още обикаляха край шведските маси, но Натали се опитваше да завербува няколко човека да произнесат реч и вече се чуваше музика.

– Би могла да опиташ, маман – всъщност Кейд сякаш приемаше доста спокойно едва прикритата враждебност на майка му.

Дали това означаваше, че тя не се впечатляваше какво мислеше майка му за нея, или че беше очаквала нещо по-лошо?

– Аз я харесвам – каза неочаквано баща му.

Маргьорит го погледна възмутено.

– Само защото е хубава. Силвен е имал много по-красиви приятелки, не мислиш ли?

Технически, може би. Но те не се изчервяваха по същия начин, когато той ги погледнеше, а за да получат каквото искаха, те само флиртуваха и изглеждаха очарователно. Не нахлуваха в сърцето му.

– Първо, харесва ми това, че тя явно има високо мнение за сина ми – каза спокойно Ерве.

– Мислиш ли? – Силвен прониза с остър поглед баща си, питайки се какво беше забелязал той, което бе останало скрито за него. Почувства как започваше да се изчервява. Putain. Пред собствените му родители.