Лора Флоран - Крадецът на шоколад

– В Европа е пълно със сноби – отсече категорично дядо ѝ.

Да, но тя харесваше тези сноби. Кейд се загледа в силната, изчистена линия на челюстта на Силвен, деликатните, чувствени устни, веждите, които умееха да бъдат толкова изразителни. Във въображаемия колаж около него тя виждаше лицата на другите шоколатиери, с които се беше срещнала, и пекарите, и фромажерите. Харесваше ѝ тяхното отношение и вяра в индивидуалността и стремежа към съвършенство.

– Кого предпочиташ да виждаш всеки ден? – попита Джак Кори с жаловит тон. – Шайка сноби или дядо си?

Кейд се почувства така, сякаш стомахът ѝ беше притиснат между два камъка, които сега започнаха да се трият.

– Дядо, аз просто... – просто какво? Какво точно искаше да каже на глас пред себе си, още по-малко пред дядо си? – Аз просто обмислям вариантите.

Устата на Силвен застина в горчива извивка.

– Ами, обмисляй ги след няколко години! Когато аз ще съм си отишъл – безцеремонно каза дядо ѝ. – Защо си се разбързала?

Ох. Камъните смазваха болезнено корема ѝ.

– "Марс" – измънка тя. – Пазарният дял – и ако Силвен... ако Силвен какво? Тя погледна към него. По дяволите, понякога тя беше толкова целеустремена, че не умееше да поддържа дори неангажираща връзка с мъж.

– Знаеш ли, Кейди, навремето се впрягах заради "Марс".

Превърнах баща ти в работохолик заради "Марс". Не смятам да те отегчавам с факта, че вече съм достатъчно стар, за да съм по-умен от всички вас, защото, ами – това вече го знаеш. Все още искам да бием "Марс". Но ще поставя семейството пред пазарния ден, без да ми мигне окото.

След като старецът прекъсна разговора, настъпи напрегната тишина и Кейд пусна телефона в чантата си.

– Обмисляш да се установиш в Европа? – попита накрая Силвен. Гласът му беше съвсем неутрален. Толкова ли му беше трудно да изрази ведра надежда и радост?

– Засега обмислям възможностите.

Ръцете му отново стиснаха волана. Устата му се сви.

Кейд притисна челото си до студеното стъкло на прозореца и се загледа в платановите дървета.

За да стигнат до шатото, трябваше да слязат от главния път и да поемат по една малка уличка между каменните къщи. Силвен шофираше с непоклатима увереност, въпреки факта че от гледна точка на Кейд разстоянието между страничните огледала и каменните стени не надвишаваше два сантиметра. Уличката криволичи почти сто и осемдесет метра, право до висока делена порта, широка точно колкото да минат през нея.

– Очевидно предишните собственици са се страхували да направят по-голяма порта, защото биха улеснили крадците да вкарат вътре камион и да изнесат цялата покъщнина – отбеляза Силвен. Той паркира вана на белия чакъл в единия край на двора и двамата слязоха от него.

Кейд разгледа красивата бяла фасада, която се лющеше тук-там, но като цяло добре поддържана, белите дантелени пердета по десетките високи прозорци зад первази от ковано желязо.

– Наполеон III – обясни Силвен. Къщата се издигаше грациозно и величествено над тълпа селяни, струпани под нея.

Жизнерадостни селяни.

Които изведнъж ги налазиха. Кейд се сви и взе да отстъпва назад при вида на размаханите вили.

– Оп, пардон – възкликна един въоръжен с вила селянин и заби зъбите ѝ в чакъла. В следващия момент Кейд се озова въвлечена в продължителен рунд от целувки по бузите с безкрайна върволица престорени фермери. Някои бяха облечени в гащеризони и дъвчеха сламки сено. Някои носеха големи шапки с провиснали периферии и грамадни слънчогледи. Други носеха цветни тиранти и гумени ботуши. Трети, леко смутени, бяха по дънки и жалки бейзболни шапки, нахлупени в опит да замажат немарливото си отношение към събитието. От другия край на двора се зададе висок, слаб мъж нарамил мотики и лопати, които явно смяташе да раздава на селяните.

– Сериозно, не им казвай името ми – примоли се за последно Кейд, долепила устни до ухото на Силвен.

– Маман! – възкликна Силвен, като игнорира жалката ѝ молба. – Къде е папа ? Как мина пътуването?

Жена, която изглеждаше така, сякаш квинтесенцията на елегантността е била заточена в три размера по-голям работен гащеризон за нейната фигура, прегърна крепко Силвен, притискайки продължително бузите си до неговите, общо четири пъти.

– Как е моето малко момче?

– Маман, това е Кейд Кори.

Негодник, помисли си Кейд. Открай време знаеше, че той заслужаваше да го окраде до голо.

Жената изглеждаше като по-възрастна версия на Шантал – косата ѝ беше малко по-къса, както подхождаше на възрастта ѝ, а русата ѝ коса вероятно беше боядисана, но безупречно фризирана и елегантно тупирана. Тя беше облечена с онзи непретенциозен шик, който парижанките владееха до съвършенство, сякаш елегантността беше въпрос на вкус и нямаше нищо общо с парите, макар че може би или дори почти сигурно, прекрасният шал на "Кристиан Диор" беше подарък от Силвен, внасяйки идеалното цветно допълнение към тоалета ѝ. Гримът ѝ беше деликатен и стратегически, а очилата спомагаха за замаскирането на фините бръчки от смях и пушек в ъглите на очите ѝ. Тя посрещна Кейд с две въздушни целувки, без да допуска бузите им да се докоснат.