Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Само допреди две седмици животът му беше толкова различен. Тогава му се струваше страхотен. А сега, ако или когато той трябваше да се върне към същия този живот без нея, му се струваше като най-нещастния, прокълнат живот на света.

– Харесвам твоето семейство – промълви тя.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

– Сериозно? Дори майка ми?

– Да. Тя явно изобщо не ме харесва – каза Кейд с учудване.

– И това те кара да я харесваш?

Кейд кимна.

– Повечето майки ме харесват от пръв поглед, независимо дали синовете им ще бъдат щастливи с мен или не.

Силвен я погледна замислено.

– Свикнала си да можеш да купуваш дори майките ?

Тя сви рамена.

– Нищо чудно, че продължаваш да си мислиш, че можеш да купиш Париж.

Тя въздъхна.

– Всъщност само едно местенце в него.

Силвен не можа да каже нищо. Той не беше за продан, но щеше да бъде нейното местенце в Париж, стига тя да пожелаеше. Това не беше ли очевидно на този етап?

Боже, той вече не издържаше на това напрежение, този страх, че тя щеше да го напусне. Но как можеше да поиска от жена, която познаваше от по-малко от две седмици да му обещае, че ще се откаже от живота си заради него?

Той я прегърна по-силно и се загледа във водата, налагайки си търпение. Това е същото като темперирането на шоколада, каза си той. Същото. Не бива да бързаш. Може би щеше да я попита след три седмици. Това беше ли достатъчно дълъг период, за да предполага обвързване?

Едно тънко прозирно облаче забули луната, хвърляйки приказни светлосенки върху водата. Силвен почувства как през тялото на Кейд премина една много дълга въздишка.

Тя стисна ръката му върху талията ѝ.

– Наистина ли не мога да те убедя да ми дадеш твоето име?

За цели два мощни, отекващи удара на сърцето му, той си помисли, че тя имаше предвид нещо друго. За малко да каже да.

Устните му се отваряха, когато си спомни какво искаше от него тя.

– Искаш да кажеш, да ти продам името си за една линия шоколад – той се отдръпна от нея рязко, до ръба на тъмната, позлатена вода. Страната, където доскоро беше притисната топлината ѝ, зъзнеше от студ.

При този въпрос веждите му се сключиха, а тонът на гласа му помръкна. Може би Кейд беше доловила другия смисъл на въпроса си, защото очите ѝ се разшириха. Тя се изчерви, погледна го с бърз, питащ поглед, улови се за няколко клонки върба.

– Да.

Той напъха в джоба си ръката, с която я беше държал, ръката, която тя доскоро беше докосвала.

– Не може ли просто да се насладим на момента тук? Защо толкова много държиш на това? На теб не ти трябват парите. И не ти трябва Европа.

Лицето ѝ посърна. Тя отстъпи няколко крачки назад, скри се зад голите вейки на плачещата върба. През пролетта или лятото щеше да се скрие зад булото на тънките им листенца, но през зимата нямаше къде да се скрие.

– Ти не искаш аз да имам Европа.

– Знаеш, че не е така.

– Или теб.

– Кейд... – той замълча. – Способна ли си да правиш разлика между бизнеса и личния живот? – хрумна му, че той се беше родил обикновен човек и беше избрал да стане шоколатиер, когато беше юноша. Тя се беше родила в бизнес империя и това може би беше нейният първи опит да стане обикновен човек.

– Искаш ли да си вървя у дома? – попита тя много тихо, много хладно.

Понякога откритата честност беше единственият изход, колкото и да беше рискован.

– Не.

Тя продължаваше да го гледа предпазливо, стиснала и едната ръка оголелите върбови клони, като някаква объркани нимфа, стресната в съня си, преди настъпването на пролетта.

– Можеш да бъдеш част от нещо и без да го притежаваш той задържа погледа ѝ. – Ти можеш да бъдеш част от живота ми и без да го притежаваш, достатъчно е само да пожелаеш.

Очите ѝ се разшириха. Тя потърси отговора в лицето му. Очите ѝ се разшириха още повече и устните ѝ се разделиха, сякаш се изплаши от нещо.

Е, merde, от какво се страхуваше?

– Не те разбирам – каза той. – Не можеш ли да направиш нещо, което искаш?

Веждите ѝ се сключиха.

– Просто ей-така, каквото поискам ? Не. Ти осъзнаваш ли колко хора биха понесли последствията, ако аз правех каквото си искам?

– Нямам предвид да правиш каквото ти скимне. Исках да кажа, не можеш ли да решиш какво искаш от живота и да го последваш? – той реши да рискува: – Досега ти правеше точно това тук. Не можеш ли да продължиш в същия дух?

Тя се намръщи.

– В училище учехме, че това е американската мечта – стремежът към щастие – Силвен се опита да си изкълчи езика с английския израз, с неговите непривични р- та. – Това дори ме може да се преведе понятно на френски.