Лора Флоран - Крадецът на шоколад

– И ми харесва това, че е поела такъв риск заради него. Затвор, публичен скандал. Какво ти каза тя, Марго? Че не е могла да привлече вниманието му по никакъв друг начин?

Нима? Силвен почувства как по тялото му премина електрическа искра.

– Вярно е – призна Маргьорит, накланяйки замислено глава. – Извършването на престъпление определено е драматичен жест – тя изрече това като римска императрица, която все още се колебаеше в коя посока да обърне палеца си заради този драматичен жест – но му липсва финес. Не учат ли жените как да флиртуват в нейната страна?

– На мен ми харесва – обади се ведро Силвен. – Наистина ли ти каза, че го направила, за да привлече моето внимание! А не моя шоколад?

Майка му го погледна с отвращение.

– Харесва ли ти да ти разбиват сърцето?

– Не – отсече безцеремонно Силвен. – Изобщо не ми харесва.

– Ти си виновен за това, да знаеш – обърна се Маргьорит към Ерве.

– Моа? Казвал съм му поне двайсет пъти да подсили охранителната система на своята шоколатерия.

– Не за това. Фактът, че е толкова наивен с жените. Ти беше същият.

– Вярно е – довери на сина си Ерве. – Не исках да ти разказвам тези неща за майка ти, докато не пораснеш, но тя беше и все още е... трудна.

– И дори не се старая – заяви гордо майка му. – Отвътре ми идва.

– Може да съм наивен, но харесвам твоята Кейд – повтори Ерве.

Неговата Кейд. Какво би помислила тя за този намек за притежание.

– Тя успява да бъде дипломатична с майка ти, след като умее да преговаря международни бизнес сделки. Преди няколко минути слезе в пълната с паяци изба, за да ни помогне да извадим шампанското и умее да прониква в чужда собственост. Това са ценни умения. Мисля, че в нашето семейство умеем само да откриваме и да вадим шампанско.

– Всъщност аз съм дипломатична с нея – възрази Маргьорит, явно подразнена. – За всеки случай.

Силвен задържа погледа на майка си и се усмихна леко.

– За какъв по-точно случай, маман ?

Маргьорит изсумтя, възмутена от опита за манипулация.

– Просто в случай че тя се окаже... достойна – обидена от това, че беше притисната да признае подобна вероятност, тя загаси цигарата си и излезе величествено, за да разговаря с хора, които нямаше да се опитват да ѝ изтръгват неволни признания.

Баща и син я проследиха с очи.

– На теб аз изглеждам ли ти наивен? – попита накрая възмутено сина си Ерве.

– Маман каза така, аз откъде да знам? – парира Силвен.

– Е, добре. Аз не мога да ти гарантирам, че няма да ти разбият сърцето, но може би този път поне ще бъде взаимно. Трябва да призная, че май си струва сърцето ти да бъде разбито от Крадеца на шоколад.

Вътре в къщата Натали беше впрегнала ораторите на работа, а музиката, подбрана от неговата двайсет и четири годишна сестра изведнъж загърмя оглушително. Силвен се засмя и улови ръката на Кейд, като я дръпна на покрития с бял мрамор дансинг, заобиколен от елегантни дивани на резбовани дървени крачета и облагородени от времето брокатени кресла, които бяха избутани до стените.

Натали се беше опитала да представи в плейлистата парчета от последните петдесет години. Музиката гърмеше през едната колона и пукаше мъчително в другата, докато те изпълняваха стъпките на балните танци и вдигаха яките на въображаемите си кожени якета, за да се кълчат на парчетата от "Брилянтин". Силвен и Кейд танцуваха неуморно.

Кейд притежаваше неизчерпаема енергия. Освен това изпълни един наистина превъзходен патешки танц.

Към един часа след полунощ те се измъкнаха навън в царящия мир и спокойствие, белият чакъл хрускаше под стъпките им, над главите им се простираше обсипаното със звезди небе.

Силвен поведе Кейд през градините, които се спускаха под шатото към река Марна. Отвориха една портичка до приказна конусовидна къщичка, която някога можеше да е била параклис и се озоваха на разкалян път, който криволичеше покрай голямата, широка река.

– Много е студено – той я загърна в шала ѝ, така че да не остане нито един сантиметър голо гърло. – Но исках да видиш това.

На светлината на пълната луна Марна течеше тъмна и измамно бавна, лунният диск хвърляше примамливи отблясъци върху водите ѝ. Една плачеща върба превиваше оголели, тънички клони над брега до тях. Кейд се облегна на рамото му и двамата се загледаха във водата.

Може би тя търсеше контакт с него или може би просто търсеше топлина в студа. Може би я боляха краката. Той не попита и не го беше грижа, защото му харесваше да бъде нейната топлина, силата, в която тя можеше да намери опора.