Лора Флоран - Крадецът на шоколад

– На френски не звучи като мечта, звучи егоистично – отвърна тя. – Много е просто. Хората разчитат на мен.

– Аз не искам да продължаваш да се държиш напълно безотговорно.

Но тя го правеше. Интересно, като се има предвид, че тя беше толкова категорично против безотговорното поведение. Той посегна към нея с интимна, провокативна усмивка.

– Въпреки че аз лично нямам нищо против да нахлуваш в моята лаборатория и да сложиш фамилното си име отгоре и да поемеш риска да те арестуват.

– Мисля, че изразходвах цялата си квота за безотговорно поведение за следващите двайсет години – промълви тя, видимо потисната.

Стомахът на Силвен се затегна на възел.

– Не говори така. Аз съм този, който е израснал в предградията, а ти се държиш така, сякаш си притисната от обстоятелствата и не можеш да осъществиш мечтите си. Кейд, ти всъщност не искаш да купиш Европа или да завладееш Европа. Може би ти просто си играеш, но за мен няма съмнение, че ти харесва да бъдеш в моята лаборатория, харесва ти да потапяш сетивата си в атмосферата там. Сигурно изключваш половината си природа, когато се занимаваш с фабриките и финансите.

Да, и това беше половината, която беше изпълнена с толкова много радост и страст. Ако Кейд не можеше да остане в Париж заради него, със сигурност можеше да остане заради шоколада му.

Тя се вгледа в него един дълъг момент. После зарея поглед над водите на Марна.

– Дядо ми е на осемдесет и две години.

– Ах – той не можеше да каже нищо повече по въпроса. Понечи да ѝ каже да избере Париж – да избере него – пред живота си като проклет масов производител на говна, но не можеше да ѝ каже да избере него пред човек, когото обичаше.

Дори ако тя си позволеше някой ден да го обикне, той не можеше да ѝ причини това. Не можеше да ѝ каже да избере между него и човек, който беше обичала от раждането си.

– И – аз мога да правя толкова много неща. Толкова много – от нейните устни това прозвуча като проклятие, не като дар. – Мога да спасявам хора. Мога да променям животи. Мога да влияя на условията на труд в цели държави. Да правя шоколад в Париж – не ме бива за това. По този начин никога няма да направя живота на някого по-добър. Аз просто – обичам го. Но това касае единствено мен – за миг тя прозвуча изтощена до краен предел.

– Някога правила ли си нещо само за себе си?

Веждите ѝ се свъсиха, сякаш въпросът я озадачи. Силвен видя как се зарови в мозъка си, за да измисли отговор, което само по себе си беше достатъчен отговор.

– Влязох с взлом в твоята шоколатерия – каза накрая тя.

– Струва ми се, че това се получи доста добре – каза той с лукава усмивка. – Може би трябва да се упражняваш известно време. Спри да мислиш какво можеш или трябва да правиш. Наслади се на онова, което искаш да правиш. Сигурно можеш да си позволиш две години да живееш живота, който те прави щастлива.

Тя положи глава на рамото му, загледана в реката, и не каза нищо.

Мина много време, преди тя да наклони глава назад, за да го погледне през разпилялата се по лицето ѝ коса.

– Ти живееш ли живота, който те прави щастлив?

Силвен се вгледа в лицето ѝ, бледо в тъмнината, почувства тежестта на тялото ѝ, търсещо неговата топлина. Единственото, което недостигаше в този момент, беше увереността, че той можеше да го задържи завинаги.

– О, да – той отметна косата от устните ѝ, точно както бе искал да направи онази първа сутрин в пекарната. – Много съм доволен.

Кейд ругаеше подвижния душ в банята на апартамента си в понеделник сутринта, все още с натежала глава от семейното събиране, когато телефонът ѝ започна да вибрира като луд. По същото време лаптопът ѝ пое функцията на камбанария, огласявайки звънко пристигането на дълга поредица от съобщения. Телефонът беше включил гласовата поща и моментално започна да звъни отново, докато Кейд успя да си вземе хавлия и да стигне до него, мокра и трепереща от студ в недобре отоплената стая.

– "Тоутъл Фудс" е предприел опит за враждебно поглъщане на "Девън Кенди" – каза баща ѝ и нервите ѝ се наелектризираха на двеста процента, адреналинът се изстреля през тялото така, сякаш след като беше излязла от банята тя беше открили в стаята си разярен и готов за нападение тигър.

– Merde – процеди тя. – Тръгвам веднага.

Тя нахвърля най-необходимото в малкия куфар, без да отлепва телефона от ухото си, нареждайки на своята асистентки в Мериленд да ѝ запази място за първия полет или да ѝ наеме частен самолет, за оптимална ефективност. Пъхна мечето-ръкавичка за пръст в дамската си чанта. Остави повечето неща в апартамента и махна на едно такси, докато почти тичешком пресичаше улицата към шоколатерията.