Лора Флоран - Крадецът на шоколад

– Изчакайте тук – нареди тя на таксиметровия шофьор. Ще ви платя, не се тревожете.

Адреналинът я беше завладял, умът ѝ беше съсредоточен почти изцяло върху тигъра. Но тя трябваше да види Силвен. Трябваше... да го вземе с нея.

Но тя не можеше да направи това. Тя не можеше да го купи от елегантната поставка в магазина, да го опакова и да го отнесе у дома с нея. Защото ако го измъкнеше от неговата шоколатерия и неговия град, би било същото като да вземе брадва и да отсече крайниците му.

"Ти можеш да бъдеш част от нещо и без да го притежаваш. Можеш да бъдеш част от живота ми и без да го притежаваш, достатъчно е само да пожелаеш."

– Дайте ми... десет кутии – каза тя на най-близко стоящия продавач на влизане в магазина. Тя познаваше своя свят и знаеше как щяха да изглеждат следващите няколко седмици. Нямаше да спят и нямаше да се хранят с истинска храна; асистентките щяха да им носят храна и кафе, докато те щяха да работят без прекъсване. Кейд имаше двайсет кутии с шоколад от други шоколатиери в хладилника горе. Но не ги беше взела и ръчния си багаж. Тя искаше да има по нещичко от Силвен Марки всеки ден. Понякога дори много от същото, според сериозността на положението у дома, без него.

Под въздействието на адреналина, коремът ѝ започваше да се свива болезнено.

Те дори не... къде бяха те, в тяхната връзка? Той дали щеше да тъгува? Щяха ли да се чуват и да си изпращат целувки по телефона? Едва ли. О, боже. Дали той изобщо щеше да ...добре, където точно бяха те? Той я беше запознал със семейството си, но очевидно беше представял много жени на родителите си.

Дали щеше да вдигне рамене и да продължи напред? На света имаше и други жени, които обичаха шоколада и сексапилните мъже, които можеха да му се хвърлят на врата със същия отчаян копнеж като нея. Дори сега в магазина имаше две красиви, невероятно изискани парижанки.

Кейд ги огледа със стиснати устни.

Те я изгледаха хладно и навириха нос.

Можеш да бъдеш част от живота ми и без да го притежаваш, достатъчно е само да пожелаеш. Дали това беше заявка за свобода – тя можеше да се вижда с него, но не биваше да смята, че той беше неин и че не трябва да се вижда с други жени?

Тя влезе в лабораторията , обходи я с поглед, неспособна да открие тъмнокосата глава, която търсеше. Стомахът ѝ се беше стегнал на възел, страхът и адреналинът се бореха в тялото и, от което ѝ прилоша и ѝ се зави свят, сякаш беше прекалила е енергийните напитки.

– Силвен не е тук – каза Паскал, като за момент спря подготвянето на съда за водна баня. – Имаше среща с кмета и няколко други шоколатиери, за да обсъдят идеята за създаването на Journee du Chocolat с малките ученици, за да могат да се запознаят отблизо с различните гастрономически професии.

Кейд погледна часовника си.

– Кога...?

– Вероятно следобед.

Ако имаше нещо по-лошо от това да се терзае как щеше да реагира Силвен на нейното заминаване за няколко седмици, то беше да не успее дори да го види за последен път и поне да се ориентира накъде вървяха отношенията им. Дали щеше да я целуне силно, да я помоли да не заминава или да каже просто "чао"?

Тя влезе в кабинета му, извади една от своите информативни визитки, които ползваше вместо бележки, опитвайки се да измисли какво да напише. Мили боже, какво можеше да напише върху листчето?

Но тя не можеше да му се обади и да прекъсне срещата му с кмета. Това не беше допустимо. Тя не би искала той да направи същото, докато тя провеждаше среща с акционерите ни "Девън Кенди".

– Отивате ли някъде? – подвикна Паскал от вратата, с присвити и много студени очи.

– Има... – как се казваше враждебно поглъщане на френски? – Врраждебно поглъъщане? – опита тя. С френския човек никога не знаеше. Понякога тези английски бизнес фрази вършеха работа, ако човек налучкаше правилното произношение.

Паскал я погледна така, сякаш ѝ бяха поникнали рога и тя беше заговорила на езика на демоните. Явно не разбираше нито дума. Във всякакъв смисъл.

Тя му обърна гръб и написа върху една своя визитка Jе t'appellerai. Ще ти се обадя. Подписа се с инициалите си, КК. Ако не ги познаеше, тя щеше да се върне единствено, за да му размаже фасона.

Прииска ѝ се да можеше да му остави нещо, нещо също толкова силно и разкошно и символично като тъмния горчив шоколад, който той беше оставил пред вратата ѝ онзи ден. Но тя нямаше нищо.

Кейд се поколеба, ръката ѝ стисна шоколадчето "Кори" в чантата си. Шоколадчетата "Кори" нямаха никаква стойност за него. Но тя го измъкна решително и го остави под визитката. Силвен можеше да го тълкува както искаше. Може би никак.