Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Кейд се обърна, куфарчето на колелца се завъртя послушно след нея, докато тя се насочи отново към магазина.

– Мадмоазел Кори – младият, елегантен продавач, който навремето ѝ се беше надувал, изглеждаше смутен. – Не знам дали мосю Марки би искал да ви позволя да платите това.

– Няма проблем. – Кейд му подаде кредитната си карта. – Таксувайте ми още десет и ми обещайте, че всеки ден ще давате по една на бездомника с новото кожено яке в Люксембургската градина, докато се върна.

Зимата настъпваше и само най-доброто можеше да помогне на бездомника да я преживее. Наред с вълнените чорапи и коприненото термо бельо, което му беше занесла онзи ден, Кейд се запита дали би могла да убеди човека да отиде в приют.

– Мосю Марки вече ми заръча да го направя, мадмоазел. Не мога да ви взема пари.

Наистина ли? Лицето ѝ се озари от усмивка. Когато се върнеше, тя щеше да поговори с него. В главата ѝ вече се зараждаше идея за информационен ден под надслов "Шоколад за бездомните" и ако му останеше време след организирането на деня за учениците, Силвен щеше да бъде идеалният партньор за тази инициатива.

Когато се върнеше. Тя щеше да си повтаря постоянно тези три думи.

Тя натъпка кутиите в почти празното куфарче и се качи в таксито.

Два часа по-късно Кейд се върна. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Как можеше да си загуби паспорта в такъв момент?

Тя винаги го носеше със себе си. Дали се беше улисала и го беше оставила в другата дамска чанта? Не. Дали го беше пуснала в джоба на по-големия куфар? Не. Къде беше, по дяволите?

Кейд претърси целия апартамент, като междувременно говореше по телефона на асистентката си, за да ѝ каже, че беше изпуснала първия полет, затова трябваше да ѝ запази място за следващия след два часа. После се обади на баща си и на своя развълнуван, почти радостен дядо, за да научи всички подробности около офертата на "Тоутъл Фудс" и случващото се там, както беше направила и в таксито, като през цялото време не спираше да търси паспорта си.

Накрая я осени проблясък на подозрение. Не съвсем пълнокръвно подозрение. Просто... тя беше претърсила всички възможни и невъзможни места. Или беше откраднат и тя не беше забелязала и сега имаше нужда от посолството да ѝ издадат експресно нов паспорт, или... хм, щеше да провери една последна възможност.

Тя се върна в шоколатерията и дори не забеляза студените погледи, с които я посрещнаха всички там.

Силвен стоеше до мраморния плот. Паскал може би я беше излъгал за продължителността на отсъствието му или той беше приключил срещата с кмета по-рано от очакваното. И двата варианта бяха възможни. Но сега той беше тук.

Той стоеше там, поставил длани върху мрамора, с наведена глава, забил поглед право пред него. Не помръдваше и не правеше нищо. Дори не си беше сложил бялата куртка, шапката и престилката, а Кейд никога не го беше виждала да проявява незачитане към професионализма в неговата собствена лаборатория.

Заля я мощен прилив на облекчение, желание да се хвърли в ръцете му и да го прегърне с всички сили.

Тогава той вдигна глава и очите му срещнаха нейните.

Силвен кипеше от гняв.

Беше разярен по начин, в сравнение с който гневният му изблик при онова първо предложение да постави името си върху шоколадчетата "Кори" приличаше на случаен израз на раздразнение по незначителен повод. Погледнат в тази перспектива, въпросният гневен изблик може би беше именно леко раздразнение.

– Липсва ли ти нещо? – попита той, изричайки всяка дума отчетливо и прецизно, сякаш яростта можеше да изкристализира в някакъв интелектуален диамант. Което може би беше възможно на френски.

– Моят... паспорт – каза Кейд. Изведнъж идеята да го потърси тук престана да ѝ се струва толкова абсурдна.

Той посегна към задния джоб на дънките си, извади паспорта и го хвърли на мраморния плот. Звукът отекна високо в замрялата лаборатория.

– Знаех, че ще постъпиш така – каза той, много тихо, така че думите му да не достигнат до чужди уши в мъртвешката тишина на лабораторията. – Знаех, че ще скочиш на самолета в момента, когато ти скимнеше. По този начин поне те принудих да ми го кажеш в очите.

– Щях да ти се обадя – започна тя, но млъкна преди думите ѝ да предизвикат още по-силен изблик на ярост. Другата му ръка се отлепи от мрамора и от нея изпадна нещо смачкано, визитката ѝ с обещанието да му позвъни.

– Мерси – каза той, последната сричка на думата разсече въздуха като меч. Последвалата ругатня се стовари като стенобойна машина: – Va te faire foutre [37] Целуни ми задника (фр.) – Б. Пр. .