Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Ох, беше единственото, което Кейд успя да помисли. Той каза това с такова спокойствие, такава лекота, сякаш действително беше направил живота си толкова хубав, достатъчно хубав, за да не завижда на нечие по-голямо богатство или владения. Това се срещаше толкова рядко в живота.

Той се поколеба, отвори уста, после отново я затвори.

– Да не си представи нещо? – попита сковано тя.

– Аз... не мисля, че бих могъл да го купя – изрече бавно той. После се засмя неочаквано, малка, бърза усмивка, която я разтърси като светкавица, оставяйки сребристи следи на удоволствие върху емоциите ѝ. – Или ако мога, ще го платя с нещо, което имам в изобилие.

В какъв смисъл? Той искаше нещо, което можеше да се купи с шоколад?

В нея се надигна нелогична надежда и Кейд веднага я зашлеви с всички сили. Защото тя можеше да бъде купена с шоколад или поне силно изкушена.

Но не допускаше, че той имаше предвид точно нея.

Продължиха да се разхождат, да бродят през вековете история, между Лувъра и старата железопътна гара на музея "Орсе", покрай позлатата и блясъка на моста Александър III, с неговите златни статуи и богато украсени лампи, където Кейд съжали, че не носеше бюстие и ботинки с копченца и не слизаше от карета пред операта. Покрай тях прелитаха рена, смартове и поршета, фаровете им прерязваха сумрака. Премина един велосипедист, сериозен и ироничен, навел глава ниско, опакован в скъпа оранжева екипировка, която да го пази от студа.

Вървяха умълчани, докато движението по улиците се отдръпваше от Сена и се насочваше нагоре към Шанз-Елизе. Въпреки че още беше рано, усещането беше за нощ когато стигнаха до "Трокадеро", точно срещу Айфеловата кула на отсрещния бряг на Сена. Ботушите вече я убиваха, но Кейд не обели дума.

Силвен дръпна ръката ѝ, повеждайки я нагоре към еспланадата над прекрасния фонтан "Варсови". Гледан оттук, фонтанът се спускаше каскадно по стъпалата и се завихряше в мощни струи под блестящия символ на романтиката и цивилизацията, който доминираше гледката.

– А защо избра шоколада? – попита тя.

Въпросът прозвуча глупаво. Защо всички други хора в света не избираха шоколада за свой житейски път: това беше логичният въпрос. Как можеха да му устоят?

– Винаги съм го обичал. Обичам да работя с него – той я погледна лукаво. – Жените не могат да му устоят.

Каза това, за да я разсмее, но на Кейд не ѝ беше до смях.

– Пътят към женското сърце? – попита кисело тя, опитвайки се да скрие колко много я притесняваше участта на една от много други жени, чиито сърца бяха толкова лесни за завладяване.

Ръката му стисна нейната през ръкавиците. Той се загледа и сияещата кула над своя град.

– Женските сърца са малко по-сложни от сетивата им. Така че, не. Не мога да кажа, че съм разгадал пътя към женското сърце.

– Опитвал ли си?

Той не отговори. Остана загледан в Айфеловата кула на другия бряг, после погледна Кейд, но не каза нищо. Чиста, елегантна линия на челюстта в профил, осветен нежно от уличната лампа, тъмните очи, почти черни в нощта, и черна коса, развявана леко от вятъра – може би това само по себе си беше достатъчно поетичен отговор.

Но не носеше яснота за Кейд.

Те спряха да хапнат в напълно непознато бистро. Топлата светлина и шумът се лееха на улицата, малкото пространство беше натъпкано с щастливо изглеждащи хора.

Не приличаше на формалната вечеря, на която Кейд си беше представяла да го заведе. Беше много по-хубаво. В това бистро нямаше тишина, нито елегантност. Храната се свеждаше до телешка пържола, пържени картофи и сос със сирене рок-фор. Вътре беше малко задушно и претъпкано, а ставащите и сядащите хора на съседните маси неминуемо се бутаха в тях. Стената зад гърба на Силвен изглеждаше така, сякаш някой беше започнал да рисува някаква сцена преди десетина години, беше се разсеял някъде по средата на първия крак на Айфеловата кула и така и не я беше завършил. Виното, което сервитьорът донесе на тяхната маса, не носеше следи от отлежал прах и не беше на повече от две-три години, тоест вино, което при обичайни обстоятелства нямаше как да попадне на масата на Кейд.

Беше прекрасно. Тя не можеше да си спомни някога да се беше чувствала толкова прекрасно.

Седяха там с часове. Силвен плати сметката разсеяно, без да поглежда дали тя щеше да забележи, всъщност без изобщо да го е грижа дали тя щеше да забележи. Когато повече не можеха да останат вътре на топло, сред масите със смеещи се, щастливи, сити хора, те излязоха отново в студа. Кейд потрепери силно при първия досег с мразовития въздух и Силвен се засмя и я уви в шала ѝ чак до брадичката.