Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Когато се върна пред кооперацията, където се намираше апартаментът ѝ, Силвен тъкмо излизаше от лабораторията, извил глава към нейния прозорец.

Хареса ѝ как стойката на тялото му се промени, когато я видя.

Кейд се спря на една-две крачки пред него, без да знае какъв беше подходящият поздрав. Целувки по двете бузи? Целувка по устните? Тя избра да напъха ръце в джобовете си и да запази неловка дистанция.

Той стисна устни по онзи неповторим начин, който французите владееха до съвършенство.

– Знаеш ли какво ми се прави? Излиза ми се на разходка – каза уверено Кейд, за да не прозвучи така, сякаш го канеше да я придружи. Тя просто заявяваше своите предпочитания, само толкова. Той можеше да се присъедини към нея или да я остави сама; това беше свободна страна. Е, това беше Франция, но те също явно си мислеха, че живееха в свободна страна. Тя не го молеше да излязат на разходка заедно – това беше важното.

По този начин не се излагаше, не сваляше щитовете си, така че онзи студен, дистанциран поглед да нарани нежната ѝ душевност. Той направи едно рязко, удивено движение, което спря в последния момент, сякаш съжали, задето се беше показал толкова рязък и удивен. Тъмните му очи се вгледаха напрегнато в нея, сякаш той беше шоколад, а тя беше, да кажем, плесенясало сирене, и той се питаше какво ли би се получило от комбинацията между двете субстанции.

Кейд усети, че започва да се изчервява, цветът пропълзя изпод шала и заля лицето ѝ. Вътрешностите ѝ трепереха с надежда, че ако се свиеха достатъчно, можеха да се отрекат изцяло от нея, да се мушнат в малкия асансьор и да се качат горе в апартамента, докато обвивката обикаляше наоколо и вършеше такива ужасни неща, които ги изпълваха със съжаление, че изобщо са се родили.

– Искаш да се разходим ли? – повтори той, сякаш проверяваше дали не бе допуснала грешка при изразяването на родния му език. Тъмните му очи продължаваха да я изучават, сякаш искаха да я разтопят до нещо, което можеше да разбере, но иначе неговото овладяно, сдържано изражение остана непроницаемо.

Определено не издаваше чувство за неочаквана, непреодолима радост от нейното предложение.

– С мен? – уточни той.

Кейд щеше просто да отиде да се разхожда сама. Или пък щеше да се качи в своя апартамент и да се скрие. Само че той беше точно над неговата шоколатерия. Може би тя щеше да се свие на кълбо в частния си самолет и да отлети обратно в Америка. Може би това беше най-разумната следваща крачка.

– Искаш да правиш с мен нещо друго освен...? – той не довърши изречението. С ръка на нивото на корема, той пошава с пръсти между себе си и нея, между неговата шоколатерия и нейния апартамент. След това същата тази ръка се обърна нагоре с дланта, отворена, в знак на пълно недоумение.

А тя си беше помислила, че вечерята снощи беше превърнала тяхната връзка от чисто сексуална в нещо, може би, малко по-емоционално.

Очевидно приготвянето на вечеря за нея беше просто още едно средство за получаване на секс.

Сега червената вълна върху лицето ѝ беше по-алена от шала ѝ, а нещо още по-лошо напираше в очите ѝ: сълзи. Постоянно плачеше в тази глупава страна. У дома Кейд никога не плачеше.

– Забрави, че го казах – промълви тя на английски, защото не можеше да си спомни как да го формулира на френски, после се завъртя и се упъти към входната врата, стиснала ръцете си в юмруци в джобовете на палтото си.

Той я хвана за ръкава и я принуди да спре.

– Много бих искал – внимателно каза той на английски.

Кейд премигна бързо, за да окаже отпор на тези глупави, наранени сълзи. Акцентът му и начинът, по който използваше родния ѝ език, я сразиха напълно.

Той мушна ръка в джоба на палтото ѝ, за да улови ръката ѝ в своята, под прикритието на двете ръкавици, неговата и нейната.

Последния път, когато ръцете им бяха сплетени, той беше протегнал ръката си над главата ѝ и я беше приковал към матрака.

С непонятно учудено сепване Кейд осъзна, че за първи път се държаха за ръцете.

– Прекрасен следобед за разходка – добави той.

Зависи. Следобедът беше студен и сив, с вледеняващ кожата вятър и с намек за сняг, който вероятно щеше да се окаже просто студен дъжд. Беше следобед, подходящ за разходка, когато някой те държеше за ръка, когато между вас трептеше нещо топло и специално, когато знаеш, че можеш да се прибереш вкъщи и да се гушнеш до този някой, че не си сам пред настъплението на зимата.

Дали те знаеха това? Дали знаеха, че не бяха сами в навечерието на зимата?