Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Ганаш о шокола. Съчетанието на двете думи разпали тялото ѝ, изпращайки малки пламъчета към нейното лоно, към гърдите ѝ, към вътрешната страна на китките ѝ, към ямката на шията ѝ.

– Деветнайсет тъмни, с различна интензивност и вкус, и пет млечни.

– Кой ти е любимият? – кажи го отново, примоли се безмълвно тя. Кажи ганаш о шокола още веднъж.

Той поклати глава.

– Нямам любим. Ако не смятах всеки един за най-добрия, нямаше да ги продавам.

Кейд въздъхна тихичко и си напомни, че шоколадовите десертчета "Кори" бяха най-добрите от своя вид. Видът, който се продаваше с милиарди бройки и който беше достъпен на всяка каса във всеки един супермаркет.

Не, не беше само заради това. Видът, който пораждаше привързаност у хората, усещане за уют, който им даваше чувство за сигурност и носеше полъх от детството им. Онзи вид шоколад, който ги предразполагаше да седят щастливи пред камината, да се смеят и да си приготвят шоколадови сандвичи с бисквити и разтопени дъвчащи бонбони.

– От кой ядеш най-много?

– Всъщност аз не ям шоколад за удоволствие. Тук постоянно опитвам разни неща. Или от време на време на хоризонта изгрява някой нов шоколатиер и искам да вкуся творенията му. Толкова много имам за дегустиране, че вече май не мога да изпитам същото удоволствие като теб, когато сядаш, разопаковаш кутия шоколадови бонбони и се чудиш кой да опиташ първо.

Не, едва ли. Кейд винаги се чувстваше така, сякаш отваряше ковчеже със съкровища, което бе търсила по целия свят.

– За мен насладата от откритието е в самото начало, когато създавам нещо за първи път и го дегустирам, когато е готово, за да преценя дали е съвършено, или има нужда от нещо друго – докато говореше, той взе един чист лист фолио, разстла го пред нея и постави клечката за зъби в ръката ѝ, свивайки ръката си върху нейната, за да ѝ покаже как да движи палеца си. Получи ѝ се едно доста безформено зелено петно. Оформянето си имаше тънкост, която се заключаваше в движението на палеца. Той погали кокалчето на пръста ѝ с палец, загрубял от годините боравене с най-различни готварски уреди и пособия, и ѝ показа движението още веднъж.

– Обожавам тази фаза. Но ако мога да сравня нещо с онова, което чувстваш ти, когато отваряш кутия с шоколадови бонбони, вероятно това е, когато сядам в превъзходен ресторант за първи път и преглеждам менюто с всичките му възможности да опитам неща, които някой друг е измислил и приготвил за мен.

Кейд се запита дали в Париж имаше елегантни ресторанти, които той още не беше посещавал. В сърцето ѝ проблесна щастлива искра, когато в ума ѝ се появи фантазията как двамата сядат в изискан ресторант, той преглежда менюто съсредоточено, вкусвайки всяко ястие във въображението си, опитвайки се да реши какво да поръча. Обзалагаше се, че елегантните дрехи му стояха като излети. Тя щеше да го заведе навсякъде, където той пожелаеше. Щеше да поръча хеликоптер и да го отведе в който и да е тризвезден ресторант в Южна Франция, ако Силвен поискаше. Щеше да...

– Мисля, че точно сега искам да опитам горчивия шоколад, който направих за теб – каза замислено той.

– Наистина ли го направи за мен? – той умееше да бъде като рок звезда, карайки всяка жена да повярва, че беше написал любовна балада за нея.

– Уи, биен сюр, разбира се – каза той, очевидно озадачен от въпроса.

Независимо дали по отношение на суровините, или на завършените шедьоври, Силвен Марки явно нямаше време за имитации, помисли си Кейд. Той държеше на истинското и най-доброто, сто процента, иначе изобщо не искаше да се занимава с него.

Какво означаваше това по отношение на нея?

– Мислил ли си да го предложиш за продажба? – попита тя.

– Нямах време за подобни размишления. Но искам да го опитам отново. Което означава, че да, възможно е да се хареса на определен сегмент от нашите клиенти. Бих могъл да го нарека L'Amertume.

Горчивина.

– Или Deception.

Разочарование?

Той събра фолиото пред нея и ѝ даде нов лист.

– Опитай пак. Е, какво мислиш? Трябва ли да го пусна в продажба?

– Беше компулсивно изживяване – осмели се да каже Кейд. – Дори сега продължавам да мисля, че искам да го вкуся отново.

По лицето му пробяга нещо – хумор, изненада, предпазливост. Това по бузите му не беше ли леко изчервяване? Той я погледна.

– Все още ли говорим за шоколада? Или за живота? Или...?

Тя задържа погледа му, без да мигне.

– За шоколада – Кейд не се стремеше към никакви тъмни и горчиви моменти в живота си. Но последното, отворено за безброй възможности "или..." извика руменина по бузите ѝ. – Но щом го получиш, той те спира. Не искаш повече нищо друго. Което в моя свят се нарича лош маркетинг, но в твоя свят, кой знае? Би могъл да продаваш всеки шоколад по петстотин евро бройката и хората ще го купуват. А тогава няма да има значение дали ще продадеш повече.