Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Така че ако Кейд Кори правеше това целенасочено, това беше донякъде окуражаващо.

Но все пак не извиняваше идиотското му държане.

За един безнадежден, романтичен, непохватен тийнейджър можеше да се намери извинение, когато се опитваше да привлече, пък макар и за миг, вниманието на най-красивите, най-изисканите момичета, докато ги съблазняваше с шоколад.

Дори за идиотското държане на младеж на двайсет и няколко години имаше извинение, когато започваха да настъпват първите промени и той изведнъж започваше да привлича жените наляво и надясно. Отнело му беше няколко години да свикне с новото положение и още няколко години, докато се научи да не се оставя да му разбиват сърцето отново и отново, докато се учеше, че не всяка жена, която блестеше отдалеч, имаше златно сърце.

Много от онези жени, които изглеждаха толкова красиви и изискани, изпитваха ненавист към своите настоящи съпрузи, които пропускаха да споменат; някои бяха неспособни да мислят за когото или каквото и да е друго, освен за себе си; някои бяха толкова гладни духом, че той се чувстваше като засмукан в черна дупка. С две думи, това, че жените си падаха по него сега, не означаваше, че не го използваха.

Едва през последните две години той бе започнал да проявява известна интелигентност във връзките си, определена уравновесеност, каквато не бе имал преди. Не че все още не се изхвърляше на всичко, което блестеше, но поне се въздържаше да поднесе сърцето си на сребърен поднос. Беше научил, че ако искаше да намери съкровище, трябваше да го търси и преследва, при това много, много внимателно.

Но Силвен ненавиждаше да действа внимателно. Предпазли- востта не беше в природата му.

Той искаше да намери единствената жена и да и се отдаде без остатък, да ѝ даде сърцето си, ума си, тялото си. Искаше нейните звуци и ухания да пропиват общото им жилище, искаше да готви заедно с нея в кухнята, искаше някой ден да имат деца, които да ги будят на всеки няколко часа и да разхвърлят по земята играчки, в които той да се спъва.

Силвен Марки искаше истинска награда.

А нямаше да я намери, падайки си по някоя милионерка, която не се опитваше да скрие факта, че искаше да го купи, заедно с всичко, което беше постигнал в живота.

Групата ученици се разпускаше за обяд. Той вдъхна за последен път аромата на косата ѝ, след което направи едно от най-трудните неща в живота си, след отварянето на вратите на неговата собствена шоколатерия преди години. Отдръпна се от Кейд Кори.

Не знаеше дали го направи в опит да спаси себе си – идиота, или да я накаже, задето проявяваше интерес единствено към неговия шоколад и не към него, но дори успя да ѝ се усмихне.

– Мерси, мадмоазел Кори, че се присъединихте към нас тази сутрин. Опасявам се, че не мога да ви позволя да останете за следобедната сесия, тъй като ще се занимаваме с неща, които не искаме да споделяме с широката публика.

Тя го изгледа така, сякаш я беше ударил. Или по-лошо, сякаш я беше съблякъл гола, под предлог че я съблазнява, а след това се беше изсмял и я беше обърнал с лице към хиляди присмехулни лица.

В очите ѝ се надигна нещо с могъща сила. Неговият пулс се ускори, докато той се подготвяше за нещо, за всичко...

Тя се обърна рязко и тръгна към изхода. Без да каже нито една дума. Без да му даде да разбере каква беше онази могъща сила, която се надигаше в нея.

Силвен Марки тръгна след нея, надявайки се, че тя ще каже нещо.

Вече се ругаеше вътрешно. Всъщност той не искаше тя да си тръгне.

Той просто... си беше помислил, че е в негов интерес да я прогони.

– Струва ми се, че все още носите нашата куртка, мадмоазел – спомена той, когато Кейд Кори посегна към топката на бравата, опитвайки се да измъкне думата от устата ѝ.

Тя се изчерви още по-силно, челюстта ѝ се стегна до невъзможност. Ръцете ѝ трепереха толкова неовладяно върху копчетата, че не можеше да ги разкопчае.

– Вземете – каза той притеснено и вдигна ръце. Той беше идиот. Съществуваше повече от един начин да се държи като идиот и той току-що го беше доказал. Преди миг беше отрязал собствения си нос, за да направи напук на лицето си. – Може ли да помогна?

– Не смейте да ме докосвате – в гласа ѝ вибрираше толкова силен гняв, че той отпусна ръцете си, а четиринайсетгодишният тийнейджър в него се събуди, онзи, който будеше в момичетата единствено отвращение.

Той стоеше непохватно, докато тя се бореше с копчетата едно по едно, разкопчаваше куртката бавно и безславно, под погледите на всички, с пламтящи страни. Силвен се питаше защо тя просто не съдереше куртката – да я смъкне със сила, да скъса копчетата, да я захвърли на пода и може би да хвърли отгоре няколко банкноти за покриване на щетите, а после да изхвърчи навън. Струваше му се някак присъщо за американска милионерка.