Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Тялото му беше толкова топло зад нейното. Ръцете му бяха толкова изваяни и толкова силни, идеални за тази работа. От другия край на мраморния плот една от японките я изгледа с присвити очи, от които бликаше чиста завист.

– Et puis touchez [26] Пипнете с ръка (фр.) – Б. Пр. – промълви в ухото ѝ той. – Докоснете го с опакото на ръката си. Не трябва да усещате нито топлина, нито хлад. Шоколадът трябва да е с телесната ви температура. Трябва да ви... пасва идеално – той потопи кокалчето на кутрето си в шоколада, докато тя правеше същото. – Усещате ли?

Кейд не знаеше дали нейната телесна температура в момента беше надежден индикатор за темперирането на шоколада. Тя вреше и кипеше отвътре.

А Силвен? Нима все още беше студен като краставица?

– Колко време сте се учили да правите това? – попита единственият французин в групата, който работеше през няколко места на мраморния плот.

Силвен се обърна, за да му отговори. Явно не му струваше никакво усилие да се откъсне от нея.

Прииска ѝ се да бяха само двамата. Не защото Кейд не искаше да е поредната туристка в групата, а защото си мислеше, че не би допуснала това да му се размине, ако бяха сами. Щеше да избухне, по един или друг начин, и било като го награби или като го фрасне с купата със сметаната по главата, щеше да го принуди да престане да си играе с нея. Защото той си играеше с нея, нали?

Мисълта, че Силвен Марки може би не се опитваше да я побърка, ѝ подейства като студен душ. Може би той просто си беше такъв, а жените падаха като зрели круши в краката му.

Добре, че не бяха сами, помисли си Силвен. Защото ако наоколо нямаше други хора, той не знаеше със сигурност дали не би проявил прекомерна настойчивост, да си позволи нещо повече, да прибърза. Като тийнейджър се беше научил на търпение по трудния начин, плащайки висока цена всеки път, когато губеше контрол и показваше похотта си, преди лелеяното красиво момиче да е напълно омагьосано от шоколада.

Междувременно той беше пораснал. Журналистите обичаха да го наричат beau, дори Шантал настояваше, че това беше вярно, така че Силвен го приемаше на доверие. Но всъщност той нямаше представа как да привлече жена, без да прибягва до шоколада.

Нямаше значение. Шоколадът се беше оказал извънредно ефективен.

Ефективността му в момента го влудяваше. Госпожица По-велителката на всичко, което можеше да се купи с пари, толкова изящна, арогантна и настойчива, изгубена в огромната куртка на майстор сладкар, му позволяваше да стои толкова близо зад нея, докато той я въвеждаше в темперирането на шоколад. Тя облизваше пръстите му, облизваше лъжицата, които той поднасяше към устните ѝ. Опитваше топлината на шоколада.

Изчервяваше се. Непрестанно се изчервяваше.

Това не се купува с пари, помисли си Силвен, но и това не беше съвсем вярно. Открай време го привличаха богати и елегантни, уверени и овладяни жени. Още в гимназията, когато той дори не смееше да мечтае да ги съблазнява – преди да изучи шоколада – точно такива жени го привличаха. Нима ѝ позволяваше да го купи с парите си?

Тя беше влязла в неговата собствена лаборатория, напълно уверена, че можеше да го купи и да го произвежда във фабрика, а той съвсем възпитано и категорично я беше поставил на мястото ѝ.

Но ето че сега, два дни по-късно, той ѝ позволяваше да се внедри в обучението му. Даваше ѝ частен урок с практически занятия.

С много практични занятия. Беше се принизил до състояние на първично желание. Добре, че куртката на главен готвач можеше да скрие доста неща.

Тя защо му позволяваше това, запита се той. Защо не беше очертала линията, защо не беше заявила границите на личното си пространство? А тя му позволяваше да прави каквото си поискаше.

Кейд Кори изобщо не приличаше на жена, която се даваше лесно.

Дали всъщност тя не го манипулираше, запита се той, докато ѝ показваше как да разрязва шоколада на малки парчета. Дали не беше станал за смях?

Известно време Силвен Марки имаше склонността да се оставя в ръцете на жени като Кейд Кори. Мислеше си, че вече я е надраснал, но снощи Шантал му беше показала недвусмислено, че той отново се оставяше да го заблудят. Силвен си спомни приятелския поглед на съжаление в очите ѝ, предупредителното поклащане на главата ѝ.

Той трепна. Кейд Кори дори не знаеше къде живее той, известен ѝ беше само адресът на магазина му. Тя сама му го беше казала.

Силвен имаше богат опит в това да се оставя да го използват. Той знаеше, че жените, които го използваха, рядко осъзнаваха какво правеха всъщност.