Лора Флоран - Крадецът на шоколад

– Напомни ми повече никога да не те черпя –промълви Шантал, впечатлена от реакцията му.

Той процеди през зъби:

– Няма място за сравнение.

Шантал извърна поглед.

– Точно от това се страхувах – отрони тя.

Сивите, сумрачни уличи на Париж се колебаеха на разсъмване. Поетични и неясни, те се вкопчваха в нощта, дори когато зората ги изтръгваше неумолимо от мрака. Тук някой излизаше от входа и се врязваше, навел глава, в студения нов ден, устремен към топлата светлина на пекарната, която се лееше изпод тъмночервената тента. Там припалваше двигателят на кола.

Улиците оставаха сънливи, докато хората се вкопчваха в топлите завивки или горещите душове или си приготвяха чаша кафе. Всичко започваше отначало, още един наситен парижки ден. Кой беше готов за него?

Застанала до прозореца, загледана в изгрева, Кейд устоя на подтика да провери имейла си и да се скрие в отговорностите си у дома. Загърна се по-плътно в халата си, оглеждайки прозорците на отсрещната сграда за признаци на живот. По дължината на улицата оживяваха лампи, но спорадично, не толкова много и едновременно като предишната сутрин.

Беше неделя, осъзна тя. Всички шоколатиери почиваха.

Днес тя нямаше да има шанс да изнамери начин да сбъдне мечтата си, нито пък да я провали и съсипе.

Зарадвана, Кейд се отлепи от прозореца. Почувства се така, сякаш се беше събудила и беше открила, че Дядо Коледа беше подранил с цял месец и ѝ беше оставил подаръци навсякъде: тя можеше да отиде в Лувъра, да подскача по плочките на Канал Сен Мартен, да си вземе хляб от прочутата пекарна "Поалан" [19] Първата пекарна "Poilane" е основана през 1932 г. от младия хлебар от Нормандия Лионел Поалан (1945-2002 г.), който пристига в Париж, за да отвори първия си магазин, където предлага традиционни видове френски хляб и други печива. Днес името "Поалан" е синоним на "най-добрия френски хляб" и е познато по цял свят, с пекарни в Париж и Лондон. – Б. Пр. , да се отбие в чайната "Мариаж Фрер". Само да се порови и да си купи чай. Без да прави опити да купува целия бизнес. Без преследване на мечти и без риск от съсипването на тези мечти.

Кейд подмина клаустрофобичния асансьор и слезе по стълбите, обзета от необяснимо удоволствие от живота.

На улицата пред нейната кооперация една кола с размерите на кутия за обувки профуча край нея с безумна скорост за толкова къса и толкова тясна уличка.

Може и да беше неделя сутрин, но автомобилният волан явно действаше на парижките шофьори като чашка кафе. Длъгнест младеж клекна и пристегна ролерите на краката със сериозно изражение, вглъбен в собствения си свят. Зрял мъж, може би глава на семейство, излезе от пекарната, понесъл бяла книжна кесия в едната ръка и привързана с канап бяла кутия в другата. Той се усмихваше разсеяно, сам на себе си, на Париж и неделната сутрин и свърна зад ъгъла.

Кейд си представи семейството, което го очакваше вкъщи, представи си как мъжът оставя с дискретно доволство неделното съкровище от прясно изпечени кроасани и сладкиши пред децата си.

Група от шест жени и един мъж се въртяха и пристъпваха от крак на крак пред магазина на Силвен Марки, някои разговаряха оживено, докато други се държаха като хора, които не се познават много добре. Три от жените бяха японки и образуваха своя собствена стегната, елегантна групичка. Други две бяха несъмнено американки.

– Мисля, че днес почиват – информира ги Кейд. Последният човек, който би искал да види групата да го чака пред вратата от сутрин до мрак, беше Силвен Марки.

– О, ние сме тук за обучението – заяви с нескрита гордост шейсет и няколко годишна американка. Накипрена в цикламен гащеризон и наплескана с грим, тя изглеждаше развълнувана и доволна до краен предел.

– Обучението? – нима Силвен Марки преподаваше тайните на своето изкуство?

– Ще изучаваме тънкостите в приготвянето на шоколада при Силвен Марки – развълнувано обясни жената.

– Аха – Кейд изобщо не се поколеба. – Ъм – възможно ли е да поговорим насаме за момент? – тя направи знак да се отдръпнат на няколко крачки от другите, така че да не ги чуват.

– Защо? – попита предпазливо жената. – Да не искате да ме нападнете?

Кейд я изгледа безизразно, след това спусна поглед по собственото си елегантно и скъпо палто, ботуши, ръкавици.

– Приличам ли на човек, който се кани да ви нападне?

– Ами... не – призна жената. – Но това е Париж. Тук сигурно и джебчиите са облечени елегантно.

– Не, аз просто – каква сума искате, за да се откажете от вашето място на обучението и да ми позволите да се престоря на вас?