Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Шантал тръсна глава по своя привичен начин, движение, което беше започнала да шлифова още в гимназията и беше упражнявала, докато се беше превърнало в част от нея.

Той се замисли отново за Кейд Кори, с нейната несъзнателна арогантност и внезапни изчервявания. Силвен не мислеше, че тя позира. Брадичката ѝ беше прекалено навирена, за да позволи женски трикове. Дори когато се изчервяваше, тя го гледаше право в очите.

А тя се изчервяваше, при това много.

Устните му се извиха отново, палецът му погали финото столче на чашата.

Силвен осъзна гузно, че му се искаше да се отърве от своята най-добра приятелка, за да потъне в размисъл защо точно Кейд Кори се изчервяваше толкова много и за начините, по които той би могъл да я накара да се изчерви още повече.

– Тогава какво точно правиш? – попита сухо Шантал, борейки се за неговото внимание.

– Опитвам се да вечерям с приятелка. Трябва ли да говорим за Кейд Кори? Стига ми, че тя ме следва по петите навсякъде.

Ах, как го ласкаеше това, че тя го следваше като кученце. Вирнатата брадичка говореше за жена, която знае какво иска. Жена, която наистина знае какво иска. Колко еротично.

За съжаление онова, което тя искаше, беше неговото име върху нейния шоколад за масовия пазар. Но Силвен не можеше да не се запита дали нямаше някакъв начин да насочи вниманието ѝ в друга посока и да направи така, че той да стане онова, което тя искаше. Беше развил завидни умения в изкусяването на жени с шоколад.

– Бон – Шантал отново тръсна глава. – Няма да говорим за нея.

– Не. Да не съсипваме приятната вечер – той почука с кокалчетата на пръстите си по масата. – Знаеш ли какво направи ти? – избухна накрая шоколатиерът. – Едва слязла от самолета от Щатите, влезе право в магазина ми и се опита да ме купи. Да купи името ми, Силвен Марки, за да го лепне върху шоколадовите десертчета "Кори". Можеш ли да повярваш?

Шантал зяпна от удивление.

– Вярно ли е това? Но Силвен, ти щеше да спечелиш цяло състояние.

Той махна рязко с ръка, сякаш искаше да отсече главата на Кейд Кори.

– Силвен Марки? Върху шоколадчета "Кори"?

– Вярно – призна Шантал. – Би било... доста унизително – тя замълча за момент. – Но ти би могъл да се пенсионираш в Таити, ако пожелаеш.

Силвен я изгледа унищожително. Той и Шантал бяха приятели от гимназията. Тоест, по онова време той беше влюбен в нея, а тя го беше използвала от време на време в гимназията и постепенно тази връзка беше прераснала в истинско приятелство. Никога не му беше хрумвало, че Шантал всъщност не го познаваше.

– В Таити не можеш да правиш хубав шоколад. Климатът е прекалено горещ и влажен, пък и кой ще яде шоколад, произведен в Таити? – той беше най-добрият шоколатиер в Париж. Признанието да бъдеш най-добрият шоколатиер където и да е другаде изглеждаше тъжна и жалка възможност.

– Бон, бон – Шантал вдигна ръка. – Разбирам. Извинявай, че споменах предимствата. Знам, че ти няма да ѝ позволиш да те купи.

– Благодаря – каза Силвен, донякъде успокоен. Може би в крайна сметка петнайсет години приятелство пораждаха известно взаимно разбиране.

– Но не ѝ позволявай да те използва – добави натъртено Шантал.

Силвен стисна зъби.

– Няма да ѝ позволя. Не казахме ли, че няма да говорим за нея?

– Ти го каза – процеди сухо Шантал.

Той се изчерви. И успя да не говори за Кейд Кори през целия остатък от вечерта, чак до момента, когато не му донесоха сметката.

– Какво е направила? – въпросът му към Грегори, сервитьора, прозвуча зловещо.

– Плати за вашата вечеря – каза развеселен Грегори.

– И ти ѝ позволи да го направи?

Грегори доби озадачен вид.

– Какво лошо има в това да ти плати вечерята?

– Има – Силвен се облегна рязко назад.

Келнерът сви рамене.

– На мен ми се видя сладко. Тя беше сладка – той докосна ухото си, сякаш все още можеше да почувства гъделичкането от дъха на Кейд, докато тя му шепнеше. – Такъв сладък акцент...

Силвен едва се удържа да не се озъби. Той се наслаждаваше на привилегията да бъде редовен клиент в този превъзходен ресторант само на няколко крачки от апартамента, където живееше. Последното, което искаше, беше да вбеси келнера и да се превърне в персона нон грата заради някаква разглезена милиардерка.

Която искаше да го купи.

Която току-що беше платила вечерята му с едно драсване на писалката.

Сякаш даваше бакшиш на ваксаджийчето си.

Той стисна зъби с такава ярост, че почувства протеста на мускулите на челюстта си.