Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Може би беше подходила погрешно от самото начало. Може би трябваше да дойде тук със своята свита от адвокати, изпълнителни директори и асистентки и да им вземе ума.

Дали щеше да успее така? Видението на упоритото, сексапилно, арогантно лице на Силвен Марки изникна във въображението ѝ и тя почувства подозрение, че неговата реакция на адвокатите и директорите щеше да бъде същата, равнодушно отхвърляне.

Освен това тя не искаше да води всичките тези хора със себе си. Искаше това да бъде нейното приключение в Париж. Искаше да бъде съвсем сама, да влиза и да разговаря с хората един по един, да изживее мечтата си. Луксозната линия шоколадови изделия беше единственият начин, по който можеше да вплете тази мечта в живота си, без да предаде делото на дедите си.

Но сега беше събота следобед и тя нямаше резервация за вечеря в някой превъзходен парижки ресторант, в компанията на някой страстен шоколатиер, с когото да обсъждат развълнувано предстоящите планове и той да я насочва към най-вкусните ястия в менюто, докато двамата похапваха нещо шоколадово за десерт. Вместо това ѝ предстоеше да прекара вечерта съвсем сама. Не помнеше кога за последно беше прекарвала два пълни дни и две цели нощи сама. Вечерите в уединение обикновено бяха съзнателен избор, облекчение от натоварените, пълни с хора дни. Но Кейд не беше направила този избор днес и не се чувстваше облекчена. Чувстваше се провалена, самотна и отхвърлена от мечтата си.

Когато се прибра в апартамента, тя затвори вратата на хладилника, който беше пълен с кафяви, бежови и една тюркоазена кутии, върху които бяха щамповани имената на останалите девет най-добри шоколатиери в Париж. Кейд нямаше да остане в апартамента и да яде шоколадови бонбони и тази вечер.

Тя посегна колебливо към мобилния си телефон, но после го остави решително. Нямаше да се обади на никого от списъка със състоятелни персони, който ѝ беше дал баща ѝ, хора, които щяха да се радват да излязат с нея, заради възможността да завъртят някой бизнес. Това си беше нейното приключение, нейният шанс. Кейд не искаше това да се превърне в още един обикновен ден от живота ѝ, само че в чужд град.

Не, тя щеше да излезе да вечеря сама. И след това щеше да отиде иде до Айфеловата кула и да види блестящата гледка, за която всички говореха. И после щеше да се качи на едно от прочутите корабчета на Бато Муш, които плаваха по Сена и разкриваха на туристите неповторими гледки от Париж. А после може би щеше да се разходи покрай реката и да гледа танцьорите и уличните музиканти, за които беше чела в пътеводителя си.

Кейд стоически вървя, накуцвайки няколкостотин метра надолу по улицата, за да избегне риска да се натъкне отново на Силвен Марки. Остави мобилния телефон и лаптопа си в стаята и излезе без пътеводителя. Беше в Париж. Сама щеше да си избере добър ресторант.

Сякаш по силата на някакво магическо заклинание тя се озова на калдъръмена улица без движение, пълна със спокойни хора, които стояха пред бистрата и ресторантите и изучаваха менюто, хора, които изглеждаха напълно щастливи от присъствието си тук. Някои дори не поглеждаха менюто, надраскано с тебешир върху черните дъски на тротоара, вместо това влизаха в любимите си ресторанти с увереността, с която прекрачваха прага на собствения си дом.

Кейд спря пред ресторант със зелена фасада и под, покрит със старинни, изтъркани от стъпките опушени червени плочи. Стените бяха отрупани с бутилки оцет, зехтин и всякакви други масла. В тясното пространство на приземния етаж бяха сбутани пет маси, а черните метални стълби водеха към мецанина горе.

Стройният келнер в черен панталон и черна тениска поклати глава, когато тя попита за мецанина; беше твърде рано, за да се сяда там.

Той не изглеждаше очарован и от факта, че Кейд щеше да вечеря сама, но може би това впечатление беше плод на нейната стеснителност. Келнерът беше достатъчно любезен да ѝ даде маса за двама до прозореца, откъдето можеше да гледа към улицата.

Кейд преглътна. Рядко се хранеше сама на ресторант. Крайпътните ресторанти обикновено бяха препълнени с хора и суетня. Но тя, разбира се, притежаваше достатъчно самоувереност, за да вечеря сама. Дори в Париж.

Обаче беше толкова ужасно, неловко, самотно. Кейд се усмихна ведро на сервитьора, който изглеждаше разтревожен. Тя наведе глава и се вглъби в менюто, което той ѝ донесе.

Съпружеска двойка на около петдесет години влезе и седна на съседната маса, разговаряйки на звучен английски.