Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Винаги беше смятала, че единствените неща, които стояха на пътя на мечтата ѝ, бяха нейното семейство, тяхната компания и тя самата. Никога не ѝ беше хрумвало, че не друг, а собствената ѝ мечта можеше да я отхвърли.

А парижаните умееха да казват не по един крайно обезсърчителен начин.

Не можеха ли поне да се усмихнат и да се престорят, че ѝ отказват със съжаление? Не беше нужно да се отнасят с нея като с прокажена само защото беше дръзнала да ги попита.

Тя тръгна отново през Люксембургската градина, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на палтото си, опитвайки се да поддържа главата си вдигната и куража си непокътнат, стараейки се да се съсредоточи върху красотата на градините, на удоволствието да наблюдава хората. Една жена се мъчеше да удържи малкото си момченце, което изпитваше неудържимо влечение към голямото кръгло езеро, по чиято повърхност леденият вятър къдреше концентрични вълни. Мъж и жена спряха минувача точно пред нея и го помолиха да ги снима.

Кейд кимна на бездомника от сутринта, който преполовяваше шоколадовия десерт "Кори".

– C'est de la merde [11] Това е пълна гадост (фр.) – Б. Пр. – разговорчиво я информира той. – да не мислите, че като съм бездомник, ям каквото ми падне?

Тя ускори крачка, стиснала празния си юмрук, тъй като беше подарила талисмана си на французин, който нямаше дори покрив над главата си, но това не му пречеше да я гледа отвисоко. Очите ѝ залютяха нетърпимо. Кейд се насочи право към апартамента за прегрупиране – или укритие – и справка с лаптопа, за да изготви списък на третия, четвъртия и десетия най-добри шоколатиери в Париж и да начертае план.

Топлината я обгърна веднага щом се напъха в асансьора. Кооперацията беше почти неотопляема, но поне не духаше вятър. На фона на древния тапет на цветя в миниатюрния апартамент грамадната кутия с шоколадчета "Кори", която открай време беше неин верен спътник в командировките ѝ, се открояваше върху ламинирания плот в малката кухничка.

Тя извади шепа десертчета от кутията, седна на леглото до прозореца и заплака.

Звънът на мобилния телефон пресече сълзите ѝ.

– Кейд – каза рязко баща ѝ, докато тя се бореше с хлипането, решена да не се издава. – Би ли прегледала бележките от Джени и Ръсел, които ти изпратих? Провери имейла си. Аз не разполагам с цялата необходима информация за твоите преговори с универсалните магазини и не знам дали вземат правилното решение.

– Те не могат ли да се справят сами? За тях това ще бъде отличен урок.

– Да, но... всички ще се чувстваме по-спокойни, ако чуем преценката ти. Възможно е да намериш още няколко препратени писма в кутията. Ще ти бъда признателен, ако ги прегледаш. А ти как си, миличка? Забавляваш ли се?

– Да! – излъга ентусиазирано Кейд. – Невероятно вълнуващо е да се срещаш с тези дребни майстори шоколатиери. Тук можеш да научиш страшно много.

– Ммм – каза баща ѝ, който беше доста по-хладно настроен към идеята за лансирането на нова гурме линия шоколади. – Градът е красив, нали? Майка ти и аз прекарахме в Париж нашия първи меден месец.

Джули Кори, по баща Джули Кейд, и Мак Кори бяха заминавали на "меден месец" всяка година в деня на сватбата си до смъртта на майката на Кейд.

– Да – отбеляза Кейд.

– Майка ти много обичаше този град. Нали помниш когато те вземахме с нас като малка? Тя обожаваше да се разхожда, обикаляше града надлъж и нашир. Нямаше калдъръмена уличка или стара сграда, в която да не е влюбена.

Кейд се усмихна, спомняйки си майка си. Описанието беше съвършено вярно.

– Много ни липсваш тук, миличка. Нямам търпение да се върнеш. Да не си посмяла да останеш там, на другия край на света, както иска сестра ти. Но се наслаждавай на всяка минута, докато си там, чу ли?

– Да – обеща Кейд решително. – Ще се наслаждавам – особено като знаеше, че тези минути бяха отброени. По-малката ѝ сестра Джейми изглеждаше решена да захвърли всичките си отговорности към семейството, за да спасява света, така че Кейд не можеше да направи същото. Скоро тя щеше да се отправи обратно към Кори, щата Мериленд.

Двайсет минути по-късно тя беше отново на крак, привеждаше косата и грима си на висотата на парижките очаквания и обмисляше кои шоколатиери да навести днес.

Кейд огледа токчетата на ботушите си с известно съмнение, защото краката вече я наболяваха от утринната разходка. Но нейният първи ден в Париж не беше моментът да бие отбой и да нахлузи равни обувки. Щом парижанките го можеха, тя също щеше да го направи.