Лора Флоран - Крадецът на шоколад

По чакъла в Люксембургската градина [10] Люксембургската градина (Jardin du Luxembourg ) се намира в Латинския квартал, представлява комплекс от дворец и парк и е един от симнолите на града. Преди е принадлежал на краля на Франция, но днес комплексът е държавен и в Люксембургския дворец заседава Сената на Франция. Построена е през 1612 година по заповед на Мария Медичи, вдовицата на Анри IV. – Б. Пр. се носеха окапали листа.

Кейд остави вятъра да издуха Силвен Марки от ума ѝ и вирна брадичка нагоре, развълнувана от самото си присъствие тук. Вълничките оформиха идеален кръг в езерото пред двореца от седемнайсети век, но днес във водите нямаше детски лодки както на снимките. Слънчевите лъчи се процеждаха през облаците, светлината прозираше през сивото небе зад дърветата и двореца.

Паркът беше почти празен. Малкото хора по алеите явно минаваха оттук напряко, вървяха устремено, пъхнали ръце в джобовете на палтата си, забързани да стигнат там, където отиваха. Двама бегачи тичаха в кръг по периферията, някак не на място в този пейзаж и същевременно смутени от спортното си занимание.

Ето ме тук , помисли си Кейд, спирайки пред езерото, за да се наслади на гледката. Ръцете ѝ се свиха в юмруци в джобовете ѝ, сякаш в опит да уловят момента, да задържат прелестта му.

Париж.

Тя се отърси от отказа на Силвен Марки, който не беше нищо повече от моментна спънка в нейното начинание.

Нейният свят щеше да задържи този град, да го приобщи, щом проектът с новата продуктова линия тръгнеше. Нейният живот щеше да се обзаведе с лаборатория, с работилница, пълна с ръчно правена шоколадова алхимия и капризни, страстни майстори на шоколадовия занаят, които щяха да създават превъзходни творения.

И двете видения щяха да станат част от нея.

Докато Кейд мислеше за това, душата ѝ сякаш се издигна над тялото ѝ, все по-голяма и по-голяма, все по-богата и по-богата, доби големината на този най-голям от малките градове и всички негови тайни, пищен като ганаш с черен шоколад, наситен с някакъв нов вкус, който тя не познаваше, разбъркван на слаб огън.

В очите ѝ залютяха сълзи, може би от студения вятър или може би от внезапната красота на момента. Тя можеше да се потопи в него, ако не беше острата миризма на урина, която нахлу в блаженото ѝ пространство. Един брадясал мъж в нечисти дрехи се носеше с клатушкане към нея, мърморейки нещо под носа си, протегнал ръка пред себе си.

Тя му даде двайсет евро и в моментна прищявка – своя талисман, шоколадчето "Кори". В апартамента имаше цяла кутия от тях, така че щеше да си го възстанови, освен това обичаше да раздава блокчетата, когато даваше милостиня на улицата. Винаги си представяше, че шоколадчето даваше на човека искрица наслада.

Тя продължи по пътя си, някак по-силна, по-дръзка, по-свободна, а гневът на Силвен Марки и неговото превъзходство по отношение на шоколадовите дела потънаха в тъмните депа на ума ѝ. Щастието преливаше в нея, дори когато трябваше да избегне ловко фаса, който някакъв мъж хвърли на тротоара, докато кучето му се освобождаваше от ненужното съдържание на стомаха си на средата на паважа.

Париж. Тя беше в Париж. Този град беше неин.

Доминик Ришар също не прие радушно идеята ѝ. Той не беше чак толкова груб колкото Силвен Марки – или по-скоро не беше чак толкова неустоимо привлекателен, не я караше да си фантазира, че е шоколадът, разстлан на плота пред него и темпериран от неговата ръка, и не притежаваше онзи неповторим усет за минимализъм в своя първоначален отказ, сякаш тя не заслужаваше най-малкото едно подигравателно подсмихване. Доминик беше груб, агресивен, отказът му беше безцеремонен, макар че я оглеждаше от главата до петите, докато я отрязваше. Сякаш дори да не заслужаваше уважението да обмисли предложението ѝ, той не би имал нищо против да правят секс в кабинета му, ако Кейд проявяваше интерес.

Този вид обида беше някак по-приемлива от категоричното равнодушие на Силвен. Тя не заседна под кожата ѝ, за да я изгаря като огън, който Кейд не можеше да потуши.

Но от друга страна, това беше второто отхвърляне на нейната брилянтна идея за по-малко от 24 часа. Тя беше започнала да си играе с тази мечта още в гимназията, не беше преставала да я прехвърля в колежа и я беше пазила близо до сърцето си през последните четири години, докато трупаше уважение за своите идеи и работа в компанията, преди да се осмели да "изстреля концепцията за нова линия", както обичаше да се изразява баща ѝ. Кейд беше подхранвала тази мечта най-малко десет години.