Лора Флоран - Шоколадово докосване

Ръката ѝ се отпусна. Джейми отстъпи крачка назад и вдиша предпазливо.

– Това... има ли връзка с въпроса дали ще те оставя? – това беше последното нещо, за което бяха имали пререкания през последните два дни.

Устата му застина в още по-горчива линия.

– Предполагам.

– Дали... – тя затаи дъх. Не беше лесно да попиташ някой мъж дали иска да се ожени за теб, когато той се държи толкова враждебно. Идеята ѝ беше хрумнала, докато се бореше да вдигне една непосилна тежест във фитнес залата. Може би беше странно хрумване. Те се познаваха отскоро и все пак ѝ се струваше, че знаеше всичко, каквото трябваше да знае за Доминик. Може би Джейми знаеше всичко, каквото трябваше да знае още преди да го срещне, беше го научила от стената с релефа с розови пъпки и грубия камък, от вкуса на неговата дива, тъмна, страстна душа върху езика си. Но сега тя познаваше неговите сила и глад, знаеше как той държеше ръката ѝ, сякаш трябваше първо да отсекат неговата, преди да я пусне.

Джейми беше прекарала толкова много време, попивайки топлината и силата му, без да се запита какво получаваше той от нея. Тя беше фокусирана върху себе си, да се лекува и да взема. Без да мисли , защото той на драго сърце ѝ позволяваше да го използва. Доминик жадуваше да продължи да ѝ дава.

Тя все още не разбираше какво получаваше той от нея. Но Дом определено получаваше нещо. Нещо, което отчаяно се страхуваше да не загуби.

Тя се замисли за онова десетгодишно момче, което осъзнаваше, че майка му си е отишла. Че остава само, с бащата, който щеше да го изпрати да работи в касапница две години по-късно. И реши, че колкото и бързо да беше пораснало, навярно то се нуждаеше от способността да разчита на нещо трайно. И че може би, ако тя поискаше да се омъжи за него , щеше да изцели най-малко пет хиляди рани в душата му. А неговото "да" щеше да я направи чиста, нова и цяла, готова за новия ден.

Може би Джейми щеше да работи на организационно ниво от тук, от Париж. Кейд твърдеше, че по този начин би постигнала много по-добър резултат. Може би Джейми но можеше да се върне към полевата работа, поне на този етап. Смяташе, че ще провери дали е възстановила силата си, като напуснеше Доминик. Но... там, във фитнес залата, тя виждаше образа на Силвен и Кейд, сгушени на дивана. Този образ се запечатваше върху ретината ѝ с всяка коремна преса от пейката, докато тя се чувстваше като Атлас, който повдига света. Когато се сгодиха, те двамата си мислеха, че са уредили нещата – Кейд щеше да се откаже от досегашния си живот и да избере Силвен. Сега вече не бяха толкова сигурни в успеха на начинанието. Но бяха сигурни, че те двамата ще успеят, каквото и да правят в професионалния си живот.

Джейми наблюдаваше как Доминик ваеше гънките с мрачна прецизност, сякаш колкото и да искаше да си излее гнева върху нещо, той щеше да принуди тази статуя да бъде красива.

Може би, ако успееше да го накара да ѝ се усмихне отново, щеше да промени нещо. Доминик винаги ѝ се усмихваше. От онзи първи път, когато ѝ се представи, когато я видя, очите му грееха като слънчеви лъчи по дълбока, тъмна вода.

Джейми прокара пръст по плота, обра стружките шоколад и ги пъхна в устата си. Очите му трепнаха при това движение. Може би за секунда устата му се изкуши да омекне. Изведнъж той остави длетото и се надвеси през плота, ръцете му стиснаха ръба близо до нея. Той се наведе с блеснали очи, тихият шепот я сряза като стъкло:

– Ти нямаше право.

Джейми трепна, без дори да знае какво нямаше право да прави.

– Да седиш тук и да ядеш моя шоколад така, сякаш не можеш да ми се наситиш – прошепна яростно той. – Аз те обичам. А ти винаги си смятала да си тръгнеш – ръцете му стискаха плота толкова силно, че ако не беше мраморен, щеше да се счупи. Тъкмо затова той стискаше плота , а не нея , осъзна Джейми.

Тя сложи ръце между неговите, плъзна ги напред по шоколадовите стружки, докато лицата им се озоваха само на няколко сантиметра едно срещу друго.

– Не допусках, че ти ще поискаш да остана. Не и в началото. Ти си толкова по-голям от мен. Във всяко отношение.

Той поклати глава, лицата им бяха толкова близо, че устните му почти докоснаха нейните при това движение. Но Доминик изглеждаше толкова подивял, че можеше да я ухапе.

– Не разбирам какво искаш да кажеш. Вече ти казах, че ме идеализираш, Джейми.

– Не. Изобщо не те идеализирам – повтори тя.

Доминик пусна плота и обходи с поглед помещението, за да сплаши зяпачите. Но там нямаше никого. Всички се бяха изнесли в съседните помещения, открили спешна "нужда" да потърсят нещо там. Оставени на самотек, глазиращите машини лееха шоколад върху празните решетки в безкраен фонтан.