Лора Флоран - Шоколадово докосване

– Кажи ми, Джейми. Но какъв начин ме използваш?

Тя дръпна главата си назад, за да го погледне ядосано, а той я сграбчи, изплашен от ъгъла, под който се беше надвесила над водата.

– Както... както растението използва слънцето, разбираш ли? Или... или както сюнгерът използва водата. Сега доволен ли си? Винаги ли се вкопчваш така?

Той постоянно разочароваше хората. Но ръцете му стиснаха дупето ѝ в многозначително послание. Не и нея. Не, нея няма да я изпусна, и ти няма да ме придумаш, каза неговият ненаситен демон на по-добрата му половина. На неговите по-добри десет процента.

– Слънцето – думата сякаш измести необходимостта му от кислород. Дом забрави да диша нормално. Слънцето? Тя го използваше като слънцето? Той беше слънцето. Той.

Устата ѝ потрепери.

– Слънцето и водата не получават почти нищо в замяна.

Оставаше му само да гледа. Джейми току-що му каза, че за нея той е слънцето, и смяташе, че той не получава нищо в замяна? Какво бъркаше, по дяволите? Тя не забелязваше ли как се размекваше той под ръцете ѝ? Дали не трябваше да ѝ носи цветя или нещо друго? Подаръци? Или може би бижута?

Доминик не можеше да си я представи с бижута. Джейми не носеше дори часовник. Сякаш нейните чисти класически черти трябваше да останат необременени от нищо друго, освен от вълшебния прашец на луничките. Както и да е, в понеделник Дом имаше почивен ден, така че можеше да я заведе на "Фобур Сент Оноре" [36] Улица в Париж, на която се намират държавни учреждения, антикварни магазини, галерии и магазини за висша мода. – Б. р. и да види дали нещо на лъскавите витрини няма да събуди блясък в очите ѝ.

– Аналогията със слънцето е напълно достатъчна – каза той някак сковано. Не че искаше да я отхвърли. Метафората със слънцето премина през него като топла вълна, изцели всички стари рани и белези. – Как е възможно да мислиш, че аз не получавам нищо? – всеки път, когато я докосваше, той трябваше да се сдържа да не я стисне така, сякаш тя беше сюнгерът, от който той, умиращият от жажда, можеше да изсмуче последната капка вода.

Джейми се дръпна от него. Прииска му се да ѝ попречи, да надделее, защото една част от него винаги знаеше, че може да се наложи със сила, но Дом отново успя да напомни на своите инстинкти как постъпват порядъчните мъже и я пусна. Тя отстъпи крачка встрани, напъха ръцете си в широките ръкави на лекия свободен пуловер. После обърна гръб на водата, която беше оприличила на цвета на очите му, но не го погледна в лицето. Джейми се подпря на перилото и се загледа към моста в другия край на канала, към групата хора, които излязоха от бара наблизо, в пластмасовите чаши с бира, в бавно сгъстяващия се здрач и светлинките на уличните лампи.

– Аз не мога да ти предложа нищо в момента – каза тя.

Дом се засмя. Какво повече трябваше да му предлага, след като го караше да се чувства толкова щастлив? Какво беше това според нея? Нищо?

– За какво говориш?

– За моята стойност – нещата, които умея да правя, аз не мога да ги правя сега. Не искам да ги правя. Може повече никога да не ги правя. А това, това е единственото добро в мен. Без него... оставам само аз.

Той смръщи вежди.

– Вижда ми се добро място, за да започна отначало. С теб и само с теб. Да знаеш колко бих искал да започна от такава изходна точка.

Очите ѝ се разшириха. Тя го погледна така, сякаш се канеше да се върне в прегръдките му, по носле наведе глава и избра по-лошия вариант.

– Аз имам пари – каза рязко, сякаш изстреля това признание от себе си. – Ако... потрябват. Имам.

Доминик я изгледа потресен, предаден, сякаш тя беше забила нож в гърба му след трийсетте други сенатори. Тя имаше пари? И смяташе, че това го интересува? Нима смяташе, че това може да го интересува? Тя за какъв го мислеше? За някакъв меркантилен негодник? А не за момчето, което си беше пробивало път с юмруци и кръв, докато се изкачи на върха и извоюва собственото си кралство?

Тя имаше пари. Тя беше някаква привилегирована принцеса. По дяволите. И какво правеше тук? Пълзеше в прахоляка? Играеше си на лейди Чатърли? Така ли го използваше? Слънцето не може да се купи с пари. Ръката му хвана здраво перилото, което се впи в коравата му длан.

– Защо смяташ, че това ме интересува, мамка му? – попита той с нисък и яростен глас, който Джейми не беше чувала досега.

В очите ѝ припламна страх и тя трепна като човек, който знаеше, че допуска грешка, още преди да я е направил.

– Защо се отдръпна от мен? Да не мислиш, че ще те ударя, ако съм ядосан?