Виктор Юго - Деветдесет и трета година

На въстаналата Вандея е противопоставен лагерът на революцията: санкюлотите от батальона „Червеният калпак“, сражаващи се мъжествено с контрареволюцията в горите на Вандея, въстаналият народ на Париж, страдащ от глад и студ, но героично непоколебим. „Търпение. Правим революция“ — казва парижката беднота, наредена в безкрайни опашки пред продоволствените магазини. Войската на феодалната коалиция напредва към Париж, англичаните чакат само удобен момент, за да стоварят войски в Бретан. Но в народа няма никакво малодушие, той, „макар и мрачен, се радваше, че завинаги е премахнал троновете. Имаше голям наплив от доброволци, които предлагаха гърдите си. Всяка улица даваше цял батальон!“ — пише Юго в главата „Парижките улици в това време“.

Не разбирайки докрай буржоазния характер на революцията от 1789 година, същността на ония социално-политически противоречия, които са пораждали ожесточената борба между различните социални прослойки на „третото съсловие“, Юго е склонен да обясни тази борба с личната вражда, разделяща революционните вождове (оттук толкова тенденциозното изображение на срещата на Робеспиер, Марат и Дантон в кръчмата на улица „Паун“). Но великият романтик е имал усещането за мощта, величието и историческото значение на революцията. „Едновременно с укрепването на революцията този Конвент твореше цивилизацията. Пещ, но и наковалня. В този котел, в който кипеше терорът, ферментираше прогресът. В този хаос от сенки и в това бурно бягство на облаци излизаха огромни светли лъчи, успоредни с вечните закони. Лъчи, останали на хоризонта, винаги видими в небосвода на народите, които се казват — единият справедливост, другият търпимост, третият доброта, четвъртият разум, петият истина, следващият любов.“

Двата свята — на революцията и на контрареволюцията — са изобразени в романа в мощно контрастно противопоставяне. От едната страна — неумолимата наказваща гилотина, въплъщение на идеята за справедливо революционно възмездие. От другата страна — мрачната кула Тург, издигаща се самотно върху отвесна скала, олицетворение на вековете на феодалното робство, символ на жестокостта и насилието му. От едната страна — синът на революционния народ Симурден, бивш свещеник, загубил вяра в бога, но намерил нова вяра — родината, човечността, народа. От другата страна — аристократът маркиз дьо Лантенак, олицетворение на отиващото в миналото монархическо величие на Франция. И двамата са непоколебими в своята вяра, величествени и безпощадни в борбата за нея. И двамата имат един девиз: „Никаква милост, никаква пощада!“ И двамата безжалостно наказват не само враговете, но и своите, ако правят грешки. „Тези двама човека — пише Юго — си приличаха до известна степен. Бронзовата маска на гражданската война има две лица — едното лице е обърнато към миналото, другото лице е обърнато към бъдещето, но и двете лица са еднакво трагични. Лантенак бе първият от тия два образа, Симурден — вторият; само че горчивата усмивка на Лантенак беше мрачна, а по злобното чело на Симурден блестеше изгряваща светлина.“

Наред с тези две величествени фигури Юго рисува също така контрастни народни типове: добрият, жизнерадостен, беззаветно храбър сержант Радуб и войниците от батальона „Червеният калпак“ въплъщават революционния ентусиазъм, благородството и величието на републиканците; фанатизмът и зверската жестокост на вандейците Иманус, Халмало и др. ги правят истински чудовища, слепи изпълнители на волята на враговете на френския народ.

Цялото изображение на революционните събития в романа позволява да се направи изводът, че на принципния въпрос, който е стоял пред писателя в епохата на създаването на „Клетниците“ (кой е пътят за постигане на общочовешкото добро — пътят на революцията или пътят на личните благодеяния), Юго дава еднозначен отговор: истинската човечност и справедливост трябва да се търси не вън от революцията, а в самата нея.

Такава е позицията на Юго-историка, свидетеля на събитията на Парижката комуна и последвалата жестока разправа с комунарите. Позицията на Юго-моралиста не е еднозначна. Писателят е знаел, че и републиката, творейки волята на класата и защищавайки нейните интереси, може да бъде жестока. Че революцията е необходима, че републиката трябва неизбежно да смени монархията, че в това е благото на човечеството, Юго не се съмнява. Но каква република? „Република на терора“ или „република на милосърдието“, „република на цивилизацията“… Въпросът за Юго не е нов. Още в обръщението си към избирателите на 26 май 1848 година Юго, уплашен от акцията на френските работници на 15 май 1848 година, е говорил за възможността от две републики: „Едната ще издигне червеното знаме вместо трицветното, ще претопи в метал статуята на Свободата, ще събори статуята на Наполеон и ще построи статуята на Марат, ще разруши френския Институт и Политехническото училище, ще отмени съществуването на Почетния легион, ще присъедини към величествения призив «Свобода, Равенство, Братство» зловещите думи «или смърт». Другата република, придържайки се към демократичния принцип, ще стане свещен съюз на всички французи в сегашно време и на всички народи в бъдеще, ще установи свобода без узурпация и насилие, равенство, което ще позволи да се развива естествено всеки, братство не на монаси в манастир, а на свободни хора… Тези две републики се наричат: едната — република на цивилизацията, другата — република на терора. Аз съм готов да посветя своя живот, за да установя първата и да попреча на втората.“ 3 3 Цит. по: А. В. Луначарский., Собр., соч. в 8-ми томах, т. 6, М., 1965, стр. 84.