Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Такава е реалната 1793 година. А каква е 1793 година, изобразена в романа на В. Юго?

Драматизмът на историческите процеси и трагизмът на личностите — концентрираните изразители на тези процеси — винаги са привличали художниците. Обаче едва ли ще се намери макар и едно художествено произведение, написано на исторически сюжет, за което може да се каже, че е адекватно на историческата действителност. Желае ли художникът или не, социалната принадлежност, условията на другата историческа епоха, личният жизнен опит и творческият метод определят неговото възприемане на миналото.

Историческият роман във френската литература е явление, което разцъфтя буйно през епохата на романтизма. И все пак „Деветдесет и трета година“ заема тук особено място. У Юго историята не е декорация, поставяща в рамка приключенията на героите, както у Дюма. Тя не се свежда до фон (макар и много достоверен), върху който ярко се очертава фигурата на главния герой с неговите радости и страдания, съмнения и противоречия, както у Виньи или дори в историческите драми на самия Юго.

В „Деветдесет и трета година“ Юго несъмнено е изразил дълбоките си лични преживявания, свързани с идеите на Комуната, стремежа си да разбере историческите събития и закономерностите на революционната борба. Закономерности не само политически и социални, но и етични. Този комплекс от задачи, които си е поставил писателят, е определил и характера на произведението, съчетаването в него на два аспекта — социално-исторически и морален, и в значителна степен преобладаването на последния.

„Деветдесет и трета година“ е трудно да се нарече роман в традиционното разбиране на тази дума. Неслучайно буржоазната преса се е нахвърлила върху новия роман на Юго с поток от ругатни. „Нито типове, нито интрига. Това не е роман и не е история, а е серия от картини, повечето от които напомнят грубо нарисувани табели“ — на различни гласове са повтаряли „Le Monde“, „La Presse“, „La Revae des Deux Mondes“ и др. след излизането на романа. Негативизмът на критическите изказвания се определя не само от идеологически причини. Романът „Деветдесет и трета година“ е бил явление двойно анахронично (в етимологическия смисъл на тази дума). От една страна, това произведение е типично романтическо по форма и по нажежаване на чувствата и страстите, появило се, когато романтизмът с неговата ярка устременост в бъдещето е отишъл в миналото и е започнало дори изместването му от големия реализъм. Същевременно „Деветдесет и трета година“ в известен смисъл е роман от нов тип, роман на идеи, от който през главата на натуралистите се протяга нишка към съвременния роман-притча. В това произведение няма главен герой, чиято съдба да бъде в центъра на повествованието, няма толкова типичната за романа любовна интрига; Лантенак, Симурден и Говен интересуват автора не толкова като личности с една или друга биография, с едни или други черти на характера, колкото като изразители на основните доминиращи идеи, които авторът иска да донесе до нас. Истинският герой на романа е историята на Франция, а по-точно един от нейните повратни пунктове — героичната и кървава 1793 година, създавана от френския народ и неговите врагове.

В. Юго е писал своя роман с добросъвестността на учен-историк и страстта на романтик. Той е изучил огромно количество материали, документи, факти, събития. Взел за сюжет само един епизод от френската революция — контрареволюционния бунт във Вандея, писателят е съумял да изрази както същността на френската буржоазна революция, така и своето отношение към това велико събитие от френската история. Тази двойна задача е и определила построяването на романа като огромна антитеза. Но похватът на антитезата, която пронизва цялата структура на романа, губи тук характера на изключително литературен похват, защото антитетична по своята същност е описваната епоха. Историческите катаклизми, подобни на Великата френска революция, разкриват всички противоречия, които се крият в човека и в обществото. Лице срещу лице са застанали умиращото минало и раждащото се в мъки бъдеще, революцията и контрареволюцията, защитниците на монархията и борците за демокрация, просветата и невежеството, доброто и злото, слезли от метафизическите си пиедестали, за да направят избор между принудителната жестокост на момента и абсолютното милосърдие и човечността.

Още първите страници на романа ни потапят във водовъртежа на събитията от гражданската война. Бретонският селянин е измъчен и невежествен. Той има само парче земя, за да се храни, и гората, за да се крие от преследвания. В продължение на много столетия той страда от деспотизма, от нашествията на завоевателите, от жестокостите на феодалите и от религиозните войни. Свикнал да се подчинява робски на трите идола — на краля, на сеньора и на свещеника, — бретонският селянин не е могъл нито да разбере, нито да приеме революцията и е застанал на страната на монархията. Избухналият Вандейски бунт — трагично недоразумение на историята (народът е въстанал против народа) — е поставил под заплаха завоеванията на революцията. Неуките, фанатични, озлобени селяни са се повели подир вождовете на контрареволюцията — френските аристократи, лишили се от съсловните привилегии и обявили подла и кървава война на родината си. Разорени департаменти, опустошени полета, изгорени села, зверски убийства на републиканци — ето какво е донесла на Франция бунтовна Вандея.