Хелън Уолш - Кучка

— Помогнете на момчето! — изкрещяват те в хор.

— Къде е това момче? — питам.

— Ей там, в магазина — подигравателно казва най-големият. Съучастниците му дружно се кикотят. Момичето също се хили.

— Съжалявам, момчета, обаче нали знаете правилата — няма ли го пичът, никакви пари.

— Хайде стига, дай някоя лира!

Джейми вече е на средата на алеята, клати глава и си мърмори нещо.

— Трябва вече да сте в леглата — казвам аз и ускорявам крачка, за да го настигна.

— Това предложение ли е? — Отново се изхилват. — Всъщност не си мой тип, маце.

Нацупеното момиче се усмихва. Едва ли е на повече от четиринайсет. Съвсем обикновено лице и некрасива руса коса. Само че циците й са направо страхотни. Опитвам едно изкусително смигване, ама тя изобщо не забелязва. Срамота.

Семейство Кийли живеят в една от онези къщи, чиято входна врата води направо към всекидневната, а първото нещо, което виждам, след като прекрачвам прага, е господин Кийли — седи пред камината, а по лицето му проблясват местните новини. Над него винаги се носи кълбо от синкав дим. Коремът ми се свива топло и носталгично при вида му. Лицето му е състарено и сбръчкано и говори недвусмислено за живот, прекаран в тежка работа и деликатен разгул. Очите му са все още искрящи и млади и блестят палаво, точно като очите на сина му.

— Мили! — изправя се той и примигва към мен. — Тъкмо си мислех за теб, момиче. По телевизията даваха нещо за млади момичета, които прекаляват с пиенето. Юнис? Нашата Мили е тук — провиква се той към кухнята, обаче гласът му е заглушен от силното бръмчене на пералнята. — Да, казаха, че студентите са най-рисковата група, особено момичетата. Явно дневно изпиват дванайсет пъти повече от препоръчителното. Черният им дроб и всичко останало се скапва още преди да навършат двайсет и една.

Той се изправя, доближава устни до мен, не улучва бузата ми и ме целува по носа. Ризата му е разкопчана до мястото, откъдето започва леката извивка на корема му. От гърдите му се носи лека мъжка миризма.

— Все пак се радвам да те видя. Тъкмо онзи ден казвах на Били, че отдавна не си се отбивала. Реших, че вече не ни обичаш.

— О, извинете — казвам аз и виновно отпускам глава на рамото му. — Няколко пъти минавах оттук на връщане от университета, обаче… Е, нали сега дойдох. Защо не дойдеш в града с нас да пийнем по едно?

Зад него Джейми клати глава и оформя с устни огромно войнствено „НЕ“.

— Даже ще е по-добре, ако двамата с теб излезем следващата събота. Какво ще кажеш за онова заведение — бирарията, за която все ми разказваш?

— „Грейпс“?

— Точно така. Можем да тръгнем от тук, да идем пеша до „Нук“, да пийнем там по няколко и след това, ако все още сме жадни, да се замъкнем до „Ананас“. За една лира пиеш двойно уиски преди седем часа.

— Мамка му, Мили, някой ден ще станеш нечия страхотна съпруга.

— Да мина ли да те взема към единайсет другата седмица?

Джейми като луд почуква по часовника си и се пули насреща ми.

— Ще ти се обадя. Най-напред трябва да питам шефа — казва той и прави знак с очи към кухнята.

— Лесна работа, господин Кийли. Кажи й, че ще ходим да й купим коледен подарък.

— Така ли? А какво да й кажа, като се прибера без подарък и воня на бира?

— Тогава вече няма да има значение. Поне не за нас.

— Голяма работа си, така да знаеш! — отбелязва той и клати глава с обич. — Не знам как се оправя с теб баща ти. Ей, Джеймс, я сипи по един скоч, сине. Капни малко лимонада в моя и докато си в кухнята, кажи на майка си, че някой е дошъл да я види.

Джеймс? Откога господин Кийли го нарича Джеймс?

— Извинявай, татко, обаче нямаме време за питие. Навън ни чака такси. Спряхме само за да вземем Били. — Джейми се провиква нагоре по стълбите: — Хайде, женчо, готов ли си?

— Били го няма, сине. Излезе.

— Как така? Къде?

— Не ме питай мен. Говори по телефона с онзи тип, как му беше името…

— Ама че бъркотия. Хайде, Мили. Ще се видим по-късно, татко.

— Ей, ей, няма ли да поздравиш Ан Мари?

Приятна тишина изпълва стаята. В стомаха ми се надига гадене и спира на гърлото ми. Наполовина тревожно очакване, наполовина възбуда.

— Ан Мари ли? Тя тук ли е?

— Да, в кухнята е с майка ти. Взема й мерки за сватбената рокля, така че по-добре почукай, преди да…

Джейми ми мята притеснен поглед. Преструвам се, че не съм забелязала.

— Миличка, кажи на Шон, че ще дойда след минутка — казва Джейми. — Не му позволявай да тръгне без мен. Само ще се обадя и тръгвам.