Хелън Уолш - Кучка

— Ау! — възкликва тя, истински впечатлена. — Това е страхотно.

Следва кратко, но добронамерено мълчание. Тя вади от чантата си пакет цигари. „Марлборо“. Предлага ми една. Пръстите й са много тънки и женствени, обаче ноктите й са изгризани и без лак.

— А кой е научният ти ръководител?

— Кенеди. Струва ми се. Което сигурно не е лошо. Означава, че тя няма да може да ме оценява.

— Кенеди значи! — казва тя и вдишва въздух, сякаш свири на обратно. — Помниш ли я как се ядоса през първата година, когато Пади заспа в час?

— Май не съм била там.

— Напротив, беше. Седеше няколко реда по-назад, между Бен и Карла.

— Бен и Карла ли?

— Не може да не познаваш Карла. Всички познават Карла. Големи устни. Безумно красива.

Не може да е толкова красива. Повярвайте ми, иначе щях да лудна по нея.

— Божичко, почти не помня какви курсове съм слушала през първата година, да не говорим до кого съм седяла.

— Обикновено и аз не знам кой присъства на лекциите — рязко казва тя, — обаче повечето момичета помнят, когато ти си там.

— Ами?

— Така е. Не искам да те обидя, обаче сигурно си се питала защо всички момичета се опитваха да се сприятелят с теб през първата година?

— Не е вярно! — възкликвам аз, истински учудена. Наистина не е така.

— Е, може би малко преувеличавам. Обаче ти си живееш у вас, нали?

— Да, все още.

— Е, със сигурност се надпреварваха кое ще бъде първото момиче, което дотолкова ще се сприятели с теб, че ще го поканиш у дома на кафе.

Вглеждам се настойчиво в лицето й за някакво обяснение, обаче виждам единствено неизразима красота. Да не би да се опитва да ми каже, че всяко момиче в университета иска да ме чука, включително самата тя? Със сигурност не. Напротив. Така е. Сигурно е така. Точно това ми казва. Поднася ми го на тепсия, а сега ме гледа право в лицето, с широко отворени бистри очи и аз просто не знам какво да правя, мамка му.

— Да не би да ми казваш това, което си мисля?

— Хайде стига. Сигурно си го усещала.

Тя леко поставя ръката си върху китката ми и аз почти неволно се отдръпвам. В гърдите ми зейва огромна дупка, която я засмуква цялата.

— Ами не. НЕ. Искам да кажа, че това винаги е дремело някъде в съзнанието ми. Забелязах как ме гледат другите момичета, обаче си казах, че това е просто… нали разбираш? Просто момичета, които си зяпат.

— Не е никак чудно обаче. Ти си негово копие. Странна работа.

Тя отмества ръка и поражда у мен копнеж отново да я придърпам към себе си.

— На кого?

— Винаги ли е изглеждал толкова добре? Никога не бих могла да се обвържа с такъв човек. Сигурно направо ще полудея. Искам да кажа, вероятно не е лесно човек да е на твое място. Как се справяш с мисълта, че всяко момиче в университета иска да се чука с баща ти?

Внезапно се връщам в реалното време. Дупката в сърцето ми се стяга и я изплюва цялата обратно в шумотевицата на бара. Очите ми стават лениви, лениви и невиждащи, а лицето й се размазва на фона на осветения от неоновата светлина прозорец. Поставям ръце на масата и се изправям, краката ми са изтръпнали и не ми съдействат, заплашват да се срутят под мен. Почти не си давам сметка за присъствието й. На Пола. Покахонтас. Изгълтвам остатъка от виното си, залитайки си проправям път през тълпата от тела, и излизам навън, където студеният въздух ме блъсва в лицето и ме отрезвява.

Вървя бързо по почернелите от дъжда улици, обзета от огромно желание да бъда колкото може по-далеч от нея. Когато започвам да лъкатуша сред димящата сърцевина на клубната територия, на изплъзващите се тела, на смеха и на веселието, тревожната смътна болка в главата започва да ме отпуска. Вместо това започвам да се чувствам неудобно и глупаво, задето реагирах така — задето толкова ужасно се засегнах. Задето така се заблудих отначало. И защото толкова силно ревнувам баща си. Моя прекрасен старец. Невинен и съвсем неподозиращ за жадното обожание, което неволно предизвиква.

Следващата ми спирка е „Ливинг Рум“. Няколко лигави блондинки са се пльоснали на бара и оглеждат група шумни мутри, които са се скрили в едно сепаре. Взимам менюто с коктейлите. Думите плуват пред погледа ми. Отмятам от челото си мокрия бретон и си поръчвам водка и сок от боровинки.

— Коктейл с водка и сок от боровинки — обявява барманът със суперпревзето фъфлене. Стисвам го за китката.

— Не искам това. Искам водка и сок от боровинки отделно.

По челото му пробягват бръчки на обида. Взема петарката от ръката ми.