Кърт Вонегът - Галапагос

Положително хората в автобуса много са се изплашили. Тълпата можела да го прекатури или да го подпали. Ако го замерели с камъни, стъклата щели да се превърнат в шрапнели. Можели да оцелеят само легналите на пода между седалките. Тогава Хисако Хирогучи за пръв път проявила близост със Сълини, като я насочила с ръце и тихо прошепнала на японски, че Сълини трябва да коленичи на пода с наведена глава. После Хисако коленичила до Сълини и *Казак, и я прегърнала през раменете.

С каква нежност щели да се грижат една за друга Хисако и Сълини през следващите години! Какво красиво и мило дете щели да отгледат! Колко им се възхищавах!

Такива работи. А *Джеймс Уейт отново се представил като защитник на децата. Закрил със собственото си тяло ужасените момиченца от племето канка-боно, легнали на пода. Той възнамерявал по възможност да спаси само себе си, но Мери Хепбърн уловила ръцете му и го дръпнала, така че двамата образували жива защитна стена. Ако полетели парчета стъкло, щели да се забият в тях, а не в децата.

Както казвал „Мандаракс“:

„Няма по-голяма любов от любовта на човека, готов да жертва своя живот за приятелите си“.

Минало известно време, преди в сърцето на *Уейт да се появи „мъждене“ — други думи, преди фибрите да започнат да трептят от само себе си, така че кръвта му да не циркулира правилно. Това отново имало връзка с неговата наследственост. Самият той нямало как да го знае, но и баща му, и майка му, които били също баща и дъщеря, починали от инфаркт малко след като навършили четирийсет години.

Човечеството е имало късмет, че *Уейт не живял достатъчно дълго, та да вземе участие в брачните игри на Санта Росалия. От друга страна може би нямаше да е от голямо значение, ако днешните хора бяха наследили бомбата със закъснител, която е била сърцето му, понеже всъщност никой не доживява до времето за избухване на бомбата. Днес всеки на възрастта на *Уейт би бил смятан за Матусал.

Междувременно долу край пристанището друга тълпа, друг мъждеещ орган от социалната система на Еквадор, отмъквала от „Баиа де Дарвин“ не само храната, но и телевизорите, телефоните, локатора, сонара, радиоапаратите, крушките, компасите, тоалетната хартия, килимите, сапуна, тенджерите и тиганите, навигационните карти, дюшеците, извънбордовите мотори, надуваемите лодки и така нататък, и така нататък. Тези оцелели хора се опитали да откраднат дори макарата за вдигане и спускане на котвите, но успели само безвъзвратно да я повредят.

Добре, че оставили спасителните лодки — но задигнали и от тях хранителните запаси, приготвени за критични обстоятелства.

А капитан фон Клайст, с опасност за живота му, бил прогонен по бельо до наблюдателната площадка на главната мачта.

Тълпата край „Елдорадо“ преминала през автобуса като приливна вълна и го оставила, така да се каже, на сухо. Автобусът можел да тръгне за където си иска. Наоколо почти не останали хора освен няколкото тела на пострадали и убити в тъпканицата.

Тогава *Зигфрид фон Клайст геройски потиснал гърчовете и без да обръща внимание на халюцинациите, симптоматични за Хънтингтъновата хорея, заел шофьорското място. Сметнал, че е най-добре десетината пътници да останат, където били — на пода, та да не се виждат отвън и да намират утеха в топлината от телата си.

Запалил мотора и разбрал, че резервоарът е пълен. Включил климатичната инсталация. Съобщил на английски — единствения общ език с някои от пътниците, че след минута-две вътре ще стане прохладно — обещание, което можел да изпълни.

Навън се здрачавало, затова той запалил малките фарове.

Горе-долу по същото време държавата Перу обявила война на Еквадор. Два перуански бомбардировача навлезли в еквадорска територия — единият с ракета, настроена на локаторните сигнали, идещи от международното летище „Гуаякил“, а другият с ракета, настроена на локаторните сигнали, идещи от военноморската база на галапагоския остров Балтра, приютил един учебен платноход, шест кораба на бреговата охрана, два презокеански влекача, патрулна подводница, сух док, и — намиращ се на сухо в дока разрушител. От корабите на еквадорската флота разрушителят бил най-големият, с едно изключение — корабът „Баиа де Дарвин“ .

Както казвал „Мандаракс“:

„Това бяха най-славните, но и най-позорните дни, време на мъдрост, но и време на глупост, епоха на вяра и епоха на неверие, период на Светлина и период на Мрак, пролет на надеждата и зима на отчаянието — всичко беше пред нас, и пред нас нямаше нищо, всички бяхме се запътили право към Небесата, и същевременно вървяхме точно в противоположната посока“.