Кърт Вонегът - Галапагос

И в днешно време има хора с халюцинации, реагиращи бурно на всякакви неща, които всъщност не са се случили. Това може да е наследство от канкабоните. Но сега такива хора няма как да разполагат с оръжие, и от тях лесно се бяга с плуване. А дори да намерят граната, картечница, нож или каквото и да е от някогашните оръжия, как биха могли да го използват с плавниците и устите си?

В Коухоуз, когато бях малък, веднъж моята майка ме заведе на цирк в Олбъни, макар че не бяхме заможни и татко не одобряваше цирковете. Имаше дресирани тюлени и морски лъвове, които можеха да крепят топки върху носовете си, да надуват тръби, да пляскат перки по даден знак и така нататък.

Но те никога не биха могли да заредят и насочат картечница, да дръпнат предпазителя на граната и да я хвърлят с някаква точност на определено разстояние.

А сега ще разкажа за това как човек като Делгадо попаднал в армията. Той изглеждал нормално и се държал нормално, когато разговарял с набиращия войници офицер, точно както беше с мен, когато се записах в американската морска пехота. А Делгадо постъпил в армията предното лято, горе-долу по времето, когато умрял Рой — за краткосрочна служба, специално свързана с „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“. Той трябвало да участвува в лъскавата почетна рота, която да марширува пред госпожа Онасис и останалите. Щели да бъдат с автомати и каски, но естествено без истински амуниции.

А Делгадо марширувал отлично, чудесно лъскал месинговите копчета и обувките си. Скоро обаче Еквадор се разтърсил от икономическата криза, и на войниците раздали истински патрони.

Делгадо е мъчителен пример за бърза еволюция, но така беше с всеки войник. Когато изкарах новобранския лагер на морската пехота, пратиха ме във Виетнам и ми връчиха истински патрони, аз почти по нищо не приличах на безпомощното животно, което бях в цивилния живот. И извърших още по-лоши неща, отколкото Делгадо.

И така: магазинът, който Делгадо разбил, се намирал в блок със заключени административни помещения, гледащ към „Елдорадо“. Войниците, опънали бодлива тел около хотела, оставили и магазините в обкръжението. Затова когато Делгадо разбил задната врата на един от тях, а после отключил предната врата, леко я открехнал и надникнал навън, той вече бил направил пробив в бариерата, през който можел да мине някой друг. Тази дупка в оградения район била приносът на Делгадо към бъдещето на човечеството, понеже в скоро време през нея щели да минат много важни хора, за да стигнат до хотела.

Когато Делгадо надникнал през процепа на вратата, той видял двама от враговете си. Единият размахвал малко радио, което можело да стопи мозъка на Делгадо — поне така си мислел той. Но това не било радио. Това бил „Мандаракс“, а двамата предполагаеми врагове били *Дзенджи Хирогучи и *Андрю Макинтош. Те крачели забързано отсам барикадата, както подобавало, понеже били гости на хотела.

* Хирогучи все още се задъхвал от гняв, а *Макинтош му се подигравал, че гледа толкова сериозно на живота. Минали точно покрай магазина, където се спотайвал Делгадо. Тогава Делгадо излязъл на прага и ги застрелял с убеждението, че върши това при самозащита.

Така че вече няма причина да слагам звездички пред имената на Дзенджи Хирогучи и Андрю Макинтош. Правех го само, за да напомня на читателите, че те са двамата от шестимата гости в „Елдорадо“, които ще умрат преди залез-слънце.

Те вече са мъртви, а слънцето залязло над един свят, където преди милион години хората вярвали, че оцеляват само приспособените видове.

Оцелелият Делгадо отново се скрил в магазина и тръгнал към задната врата, където очаквал да открие още врагове, които да надживее.

Но отвън имало само шест тъмнокожи просячета, до едно момиченца. Когато страшният, полудял войник изскочил сред децата с готово да сее смърт оръжие, те били твърде гладни и примирени със смъртта, за да побегнат. Вместо това зяпнали, започнали да въртят очи, потупвали коремчетата и сочели към гърлата си, за да покажат колко са гладни.

По това време децата в целия свят, а не само в задните улички на Еквадор, се държали така.

Тогава Делгадо просто продължил да върви. Никой не го хванал, не го наказал, нито го настанил в болница. Той бил един от многото войници в града, така че никой не се вгледал в лицето му, заслонено от стоманената каска, което и бездруго не се различавало от останалите лица. И понеже бил оцелял, на следващия ден Делгадо изнасилил една жена и така станал баща на едно от последните десетина милиона деца, които се родили на Южноамериканския континент.