Кърт Вонегът - Галапагос

В посолството явно имало бурно веселие, така че доктор Доносо не затворил вратата, Кинг чувал страхотен шум.

— Какво празнуват тия хора? — попитал Кинг.

— Това е фолклорният балет — обяснил посланикът. — Репетират танца с огън на канка-боните.

— Не знаят ли, че плаването се отлага? — попитал Кинг.

Оказало се, че знаели, но възнамерявали да останат в Щатите и да спечелят малко долари за семействата си в Еквадор, като изпълняват в нощни барове и театри танца, който Боби Кинг направил толкова известен с рекламите си — танца с огън на канка-боните.

— Има ли истински канка-бони в трупата? — поинтересувал се Кинг.

— Според мене истински канка-бони изобщо няма — отговорил посланикът.

Той всъщност бил съчинил стихотворение от двайсет и шест строфи, наречено „Последният канка-боно“, в което описвал унищожаването на малкото племе от еквадорските гори. В началото му имало единайсет канка-бони. В края му останал само един, и той никак не се чувствал добре. Стихотворението обаче представлявало литературно упражнение, защото поетът, както и повечето еквадорци, не бил виждал жив канка-боно. Чул, че племето е намаляло до четиринайсет души, така че унищожаването му от настъпващата цивилизация изглеждало неизбежно.

При което жестоко се лъжел, понеже за по-малко от век в кръвта на всяко човешко същество на Земята щяла да преобладава кръвта на канка-боните, с малко добавка от фон Клайст и Хирогучи.

И този изумителен обрат на събитията се дължал в голяма степен на едната от двете абсолютно незначителни личности от първоначалния списък на участниците в „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ — на Мери Хепбърн. Втората незначителна личност е съпругът й, който всъщност изиграл решителна роля в оформянето на човешките съдбини, когато наел, изправен пред собствената си кончина, евтината малка каюта под ватерлинията.

Меко казано, посланик Доносо прибързал с написването на двайсетте и шест жалейни строфи за „Последни канка-боно“. Трябвало е по-скоро да лее сълзи върху хартия за „последния обитател на северноамериканския континент“, за „последния европеец“, „последния африканец“, „последния азиатец“ и така нататък.

Доносо обаче поне отгатнал какво щяло да се случи с морала на еквадорците в следващите няколко часа, защото казал по телефона на Боби Кинг:

— Когато се разчуе, че в крайна сметка госпожа Онасис няма да пристигне, ще настъпи бъркотия.

— Само за месец всичко се промени много — рекъл Кинг. — „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ беше само едно от нещата, очаквани с нетърпение от еквадорците. А сега е единственото очаквано нещо.

— Все едно, че сме приготвили пунш с шампанско в голяма кристална купа — подхвърлил Доносо — и само за една нощ купата се е превърнала в ръждива кофа с нитроглицерин.

Той казал също, че „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ поне било отложило с една-две седмици изправянето на Еквадор пред неразрешими икономически проблеми. Правителствата на Колумбия на север и на Перу на юг вече били свалени и заместени с военни диктатури. Всъщност за да отклонят големите мозъци на хората от грижите им, новите водачи на Перу се готвели всеки миг да обявят война на Еквадор.

— Ако госпожа Онасис замине — продължил Доносо, — хората ще я посрещнат като спасител, като творец на чудеса. Ще очакват да привлече натоварени с храна кораби в Гуаякил, и американски бомбардировачи, хвърлящи с парашути зърнени храни, мляко и пресни плодове за децата.

Налага се да кажа, че в днешно време, щом стане на девет месеца, никой не очаква избавление от никъде. Толкова продължава човешкото детство в наши дни.

Самият аз бях избавен от възможността да постъпвам глупаво и да проявявам небрежност до десетгодишната си възраст, когато майка ми напусна семейството. След това започнах сам да се грижа за себе си. А Мери Хепбърн спряла да зависи от родителите си едва на двайсет и две годишна възраст, когато получила научна степен. Родителите на Адолф фон Клайст, капитана на „Баиа де Дарвин“ , редовно плащали гаранция, когато той бивал задържан за комарджийски дългове, шофиране в пияно състояние, обида на длъжностни лица, съпротива при арестуване, хулигански постъпки и така нататък, чак до двайсет и шестата му година, когато баща му бил повален от хореята на Хънгтингтън и убил майка му. Едва тогава Адолф започнал да се чувства отговорен за грешките си.