Кърт Вонегът - Галапагос

Така че големият мозък на Ортис разполагал с двете парчета печено месо, за които да си мисли в кухнята, после в асансьора, а после в коридора пред стаята на Сълини. Служителите на хотела не ядели, нито крадели толкова хубава храна. Обикновено те се гордеели с това. Все още пазели най-доброто за жената, която всъщност била госпожа Онасис, но те я наричали „сеньора Кенеди“, а това било сборното название за всички знаменити и богати хора, или хора с власт, които се очаквало да пристигнат.

Мозъкът на Ортис бил толкова голям, че показвал в главата му филми, в които той и близките, които изхранвал, участвали в ролята на милионери. И този мъж, все още почти момче, наивно вярвал, че мечтата му е осъществима, понеже нямал лоши навици, искал да се труди с всички сили и оставало само да научи някои хватки за преуспяване в живота от хората, вече притежаващи милиони.

В бара той се опитал без особен успех да получи съвет за по-добър живот от Джеймс Уейт, който изглеждал смешен и непривлекателен, но Ортис с уважение забелязал, че портфейлът му е натъпкан с кредитни карти и американски двайсетдоларови банкноти.

Когато почукал на вратата на Сълини, Ортис си помислил и следното за филетата: че хората вътре ги заслужават, както ще ги заслужава и той, щом стане милионер. Младият мъж бил високоинтелигентен и предприемчив. Понеже работел по гуаякилските хотели от десетгодишна възраст, той разговарял свободно на шест езика, а това са повече от половината езици, заложени в „Гокуби“, шест пъти повече езици, отколкото знаели Джеймс Уейт и Мери Хепбърн, три пъти повече от езиците, използвани от семейство Хирогучи, и два пъти повече от езиците, които владеели бащата и дъщерята Макинтош. Ортис също се справял добре с готвенето и сладкарството, бил изкарал курс по счетоводство, както и вечерен курс по търговски закони.

Затова нагласата му, когато Сълини му отворила, била да хареса всичко, което види и чуе. Той вече знаел, че зелените й очи са слепи, иначе можело и да не го разбере. Сълини нито изглеждала, нито се държала като слепец. Била красива. Големият мозък на Ортис го накарал да се влюби в нея.

*Андрю Макинтош стоял до стъклената стена и гледал оттатък мочурищата и бордеите към „Баиа де Дарвин“ с чувството, че преди залез-слънце корабът ще бъде негов, или на Сълини, или на семейство Хирогучи. Човекът, който трябвало да му се обади от Кито в пет и трийсет — президентът на извънреден финансов консорциум, пост, издигащ го до небесата — бил Готфрид фон Клайст, председател на управителния съвет на най-голямата еквадорска банка, чичо на управителя от „Елдорадо“, на капитана на „Баиа де Дарвин“ , и съпритежател на кораба и хотела заедно с по-големия си брат Вилхелм.

Когато се обърнал и видял влезлия с вечерята Ортис, *Макинтош тъкмо репетирал на ум първото, което щял да каже на Готфрид фон Клайст, на испански: „Преди да ми съобщиш останалите добри новини, уважаеми колега, дай ми честната си дума, че в момента от най-горния етаж на моя хотел виждам в далечината собствения си кораб“.

*Макинтош бил бос, облечен само по къси панталони цвят каки с разкопчан цип, а отдолу нямал долни гащи, така че пенисът му бил такава тайна, каквато е махалото на един стенен часовник.

Тук ще се поспра, за да изразя възхищението си от малкия интерес, който този човек имал към размножаването и възможността да преуспее в биологичен смисъл, независимо от ексхибиционистката му сексуалност и манията му да предявява претенции за собственост към колкото може повече от животоспасяващите системи на планетата. Най-ревностните поддръжници на плановете за оцеляване на човечеството в ония времена като правило имали съвсем малко деца. Естествено, случвали се и изключения. Онези, които усилено се размножавали и за които се смятало, че искат да осигурят много имоти за удобство на своето потомство, обикновено превръщали децата си в психологически инвалиди. Най-често наследниците им били живи мъртъвци, лесно скубани от мъже и жени, проявяващи същата алчност, като родителя, оставил им прекалено много от всичко, необходимо или желано от животното човек.

Самият *Андрю Макинтош изобщо не се интересувал дали ще е жив, или мъртъв — това си личало от въодушевлението, с което се отдавал на ски скоковете, надбягванията с мощни автомобили и тъй нататък.

Налага се да кажа, че в ония времена човешките мозъци се превърнали в такива неуморими и безразсъдни генератори на идеи, съветващи човек какво да прави с живота си, че действията за благото на бъдещите поколения изглеждали като игри, в които участват ентусиасти с определени предпочитания — като покер, търговия с облигации, или писането на научнофантастични романи.