Кърт Вонегът - Галапагос

Сега си мисля за Сълини и за нейните безизразни зелени очи като за експеримент на Природата — понеже слепотата й била наследствена и тя можела да я предаде на следващото поколение. Тогава, в Гуаякил, Сълини била осемнадесетгодишна и й предстояли най-добрите години за създаване на потомство. Тя щяла да бъде на двайсет и осем, когато Мери Хепбърн я попитала дали не би желала да участва в експериментите, които тя провеждала на своя глава със спермата на капитана на Санта Росалия. Сълини щяла да й откаже. Но ако тя беше открила някакви предимства в слепотата, щеше да ги предаде на поколенията.

Като слушала как социопатичният й баща уговарял далаверите си по телефона, младата Сълини изобщо не си представяла, че съдбата ще я събере с Хисако Хирогучи, която сега се намирала през две стаи, за да отглеждат двете едно космато бебе.

В Гуаякил тя образувала двойка с баща си, несъмнено собственик на планетата, на която те се намирали, защото можел да прави каквото иска, когато и където иска. Големият мозък на Сълини й казвал, че животът й ще премине сред радост и без премеждия под някакъв електромагнитен похлупак, създаден от неукротимата личност на баща й, който щял да я закриля дори след смъртта си — дори когато дойдело време да влезе през синия тунел в Отвъдния свят.

Докато не съм забравил — на Санта Росалия слепотата на Сълини й давала едно предимство пред всички други колонисти, което й носело голямо удовлетворение, макар че не си струвало да го предава на потомците: повече от всеки друг на острова Сълини усещала колко приятно е докосването до козината на малката Акико.

*Андрю Макинтош уведомил най-известните еквадорски банкери, че е готов да преведе незабавно на посочено доверено лице в Еквадор петдесет милиона щатски долара, които още не били загубили стойността си. По-голямата част от предполагаемото богатство в американските банки в този момент било направо въображаемо, безтегловно и нематериално, така че всякакви дялове от него можели мигновено да бъдат преведени в Еквадор или което и да е място, където се получава съобщение по телеграф или радио.

*Макинтош очаквал да му съобщят от Кито каква собственост биха прехвърлили еквадорците на него, дъщеря му и семейство Хирогучи, и в замяна веднага да преведе съответните суми.

Това нямало да бъдат дори негови лични пари. Бил се уговорил да ги получи по съответния начин от „Чейс Манхатан Банк“. Те осигурили сумите отнякъде, кой знае от къде, за да му ги дадат на заем.

Та така. Ако сделката успеела, Еквадор можел да изпрати по телеграфа или радиото късчета от получения мираж по плодородни страни, и в замяна да достави истинска храна.

А хората щели да погълнат храната до последната трошица — хам-хам, глът, хам-хам, глът — и накрая храната да се превърне в екскременти и спомени. Какво щяло да се случи тогава с малкия Еквадор?

*Макинтош очаквал да му се обадят точно в пет и трийсет. До тогава оставал само половин час, затова той поръчал да донесат в стаята две порции филе миньон алангле с гарнитура. В „Елдорадо“ все още имало вкусни неща за ядене, предварително доставени за участниците в „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“, и специално за госпожа Онасис. В момента група войници ограждали с бодлива тел хотелския квартал, за да запазят храната от разграбване.

Същото ставало и на пристанището. Ограждали и „Баиа де Дарвин“ , понеже в Гуаякил се знаело, че на кораба има запаси три пъти на ден да се поднася отбрана храна (като нищо да не се повтаря) за сто пътници в продължение на половин месец. Човек, загледан в красивия кораб и поне малко владеещ смятането, можел да си помисли следното: „Толкова съм гладен! Жена ми и децата ми също са гладни, гладни са и майка ми, и баща ми. А на кораба има четири хиляди и двеста прекрасни порции!“

Келнерът, понесъл поръчката към стаята на Сълини, също си бил направил тази сметка, а в големия му мозък се съхранявал и описът на всички хубави неща за ядене от хотелските складове. Самият той не страдал от глад, понеже персоналът все още получавал храна. Засега и семейството му, малобройно по еквадорските стандарти, състоящо се от бременната му съпруга, нейните родители и един останал сирак негов племенник, за когото човекът се грижел, също не понасяло лишения. Както всички от персонала, и келнерът крадял от хотела храна за семейството си.

Това всъщност бил Хесус Ортис, младият потомък на инките, който неотдавна обслужил Джеймс Уейт в бара. Управителят *Зигфрид фон Клайст му наредил да разнася храна по стаите, а самият той поел бара. В хотела се появил недостиг на работна ръка. Двамата келнери, обслужващи стаите, изчезнали. Това не било голяма беда, понеже не се очаквало да има много поръчки за тях. Може би келнерите просто дремели някъде.