Ник Хорнби - Джулиет гола

Малкълм беше нейният терапевт. Бе попаднала на визитката му в местния здравен център, който посети един-два пъти по повод притеснението си от липсата на деца, но почти веднага разбра, че Малкълм е безполезен: бе твърде притеснителен, твърде възрастен и твърде лесно се потрисаше дори от Ани, която не вършеше нищо шокиращо. Когато обаче му обясни, че не й върши работа, той започна да я увещава да размисли и свали таксата си от трийсет паунда на час на петнайсет, а после на пет. Оказа се, че Ани е неговият първи и единствен клиент. Бил се пенсионирал рано от чиновническата си работа, за да следва, било му амбиция от десет години, щял да напредне бързо, и без това бил единственият сериозен терапевт в Гулнес, никога нямало да попадне на друг толкова интересен човек като нея… Ани просто нямаше сърце или воля да се махне и вече две години търпеше въртящите се монети. Отказа да се занимава с касичката за цинизми и поради това вътре се въртяха само десетпенсовите монети на Малкълм. Защо Малкълм толкова държеше на „мръсната касичка“, за нея беше пълна загадка.

— Защо толкова държиш на мръсната касичка?

— Тук сме, за да говорим за теб.

— Все пак не гледаш ли телевизия? Хората казват… тази дума непрекъснато.

— Гледам телевизия. Просто не гледам такива предавания. Хората не изпитват нужда да псуват в „Пътища и антики“.

— Ето, виждаш ли, Малкълм, точно такива забележки ме навеждат на мисълта, че не си подхождаме.

— Какви? Това, че в предаванията, които гледам, хората не псуват?

— Да, но го казваш толкова превзето.

— Съжалявам. Опитвам се да бъда по-малко превзет.

Каза го тихо и смирено, сякаш се самобичуваше. Ани се почувства ужасно, както често се случваше, докато си говореше с Малкълм за дреболии. Това бе причината накрая да се предаде и да започне да му казва това, което се очакваше да споделя със своя терапевт — неща за родителите си и за своя злополучен любовен живот, — това ги спасяваше от депресиращото, конфузно бърборене на маловажни теми.

— Унизена — каза тя неочаквано.

— Моля?

— Нали искаше да бъда по-старателна в дефинирането на чувствата си. Чувствам се унизена.

— Естествено.

— Бясна на себе си и на него.

— Защото?

— Защото нямаше начин това да не се случи. Или той щеше да срещне някого, или пък аз и край. Затова трябваше да си тръгна още преди години. Всичко беше инерция. И ето, че съм пре… изоставена.

Малкълм замълча. Ани знаеше, че терапевтите използват такава техника — ако мълчат достатъчно дълго, накрая обектът на терапията ще изкрещи: „Спах с баща ми!“, и всички ще се разотидат доволни. Знаеше също, че при Малкълм този метод работи наопаки. Ако Ани почакаше достатъчно дълго, той щеше да изтърси нещо глупаво, за да прекъсне собствената си тишина, и двамата щяха да започнат да спорят. Понякога всичките петдесет минути изтичаха в спор, което поне помагаше времето да минава по-бързо. Ани нямаше нищо против възклицанията на Малкълм, стига да успееше навреме да потисне раздразнението си от тяхната нелепост.

— Има нещо странно във вашето поколение.

Ани едва се сдържа да не вдигне презрително вежди, надушвайки самодоволната провокация, която почти неминуемо щеше да последва тази забележка.

— Какво, Малкълм?

— Ами много мои познати имат нещастен или мъчителен брачен живот. Или скучен такъв.

— Е?

— Но всъщност са доволни.

— Щастливи в нещастието си.

— Ами да, примирени.

Ани си помисли, че Малкълм за първи път обобщаваше толкова ясно абсурдния парадокс на своята амбиция. Той беше англичанин на определена възраст, принадлежеше на определена класа и произхождаше от определен район, а хората като него вярват, че нищо не е толкова страшно, че да не може да се понесе. Оплакването е признак на слабост, затова нещата стават все по-зле, а хората все по-стоически ги понасят. От друга страна, какво е терапията без оплакване? Та оплакването е самата същина на процеса, човек дава израз на недоволствата и болките си с надеждата да му се помогне. Ани се разсмя.

— Сега пък какво казах? — уморено попита Малкълм.

Ани сякаш чуваше гласа на майка си някъде наоколо. Това бе тонът, който тя използваше, когато Ани я хокаше заради изявления от сорта на това, че ИРА убива хора или че децата трябва да имат бащи. Сега Ани разбираше, че в екзотичния политически климат на осемдесетте относително безспорни и банални истини звучаха като подстрекателски фашистки лозунги.

— Сигурен ли си, че тази работа е за тебе?