Ник Хорнби - Джулиет гола

— Защо?

— Причината да идвам тук е, че не желая да съм напълно доволна от своя нещастен, скучен, мъчителен брачен живот. Искам повече от това. А ти смяташ, че съм някакво мрънкало. Сигурно накрая ще започнеш да смяташ, че всеки, който седи на този стол, е мрънкало.

Малкълм заби очи в килима, където, изглежда, се бе запилял отговорът на въпроса.

— Не съм сигурен, че проблемът е в това.

— Тогава в какво е, щом не е в това?

— Каза, че не искаш да бъдеш напълно доволна.

— Да. От скапания си живот. — Изрече това така, сякаш той беше глух, което може и да бе донякъде така. За миг се запита дали причината за незадоволителните резултати от техните сесии не се криеше в евентуална негова глухота. Дали пък това, че Малкълм понякога не чуваше какво говори тя, не се дължеше на факта, че просто не чува?

— Контекстът е важен.

— Но хората, които са напълно доволни, не водят скапан живот — възрази той.

Ани отвори уста да изстреля унищожителната реплика, която винаги й хрумваше, щом Малкълм поднесеше някое от своите наблюдения, но за нейна изненада, такава нямаше. Устата й бе празна. Нима той бе прав? Дали пък доволството не означава повече от начина на живот? Това беше първото нещо, изречено от Малкълм, което я накара да се замисли.

Тя не бе казала на Дънкан, че ходи да говори за проблемите си всяка събота сутрин. Той си мислеше, че ходи на фитнес или на пазар. Не че щеше да е недоволен, ако разбереше. Дори щеше да се гордее с този факт, макар да не участваше пряко в терапевтичните сражения — за него това щеше да бъде още едно доказателство, че те стоят встрани и по-високо от останалите хора в Гулнес. Това беше и една от причините тя да не го посвещава в тайната си. Другата причина беше, че тя всъщност нямаше никакви други проблеми освен самия Дънкан. Отначало той нямаше да иска да знае, а след това щеше да поиска да узнае всичко, което пък щеше да е невъзможно. Така че тя просто си взимаше банския или пък се връщаше с книга втора ръка от благотворителния базар, или с чифт евтини обувки, или с торба зеленчуци и Малкълм си оставаше тайна. Когато напусна къщата на терапевта в горната част на града близо до прогимназията и тръгна обратно пеша, тя си даде сметка, че не беше необходимо да купува нищо, за да баламосва Дънкан, че не е разправяла на някакъв напълно непознат човек какво разочарование й е той. Чувстваше се странно да се прибира у дома с празни ръце. Странно, малко несигурно, и да, мъничко тъжно. Тези лъжи й напомняха, че има някого, при когото да се върне у дома. Но когато се прибра в ново опразнената си къща, вътре седеше Дънкан и я чакаше.

— Направих кафе — каза той. — В джезве.

Джезвето бе важно, инак не би го споменал. Дънкан смяташе, че приготвянето на истинско кафе изисква твърде много шетня с всичкото там дозиране и чакане, и повтаряше, че нес кафето си му харесва. Жестът му очевидно беше знак на разкаяние за изневярата му.

— Брей, много съм ти задължена.

— Не бъди такава.

— Защо да ме интересува какво кафе пиеш?

— Ако не бях преспал с друга, щеше да се зарадваш.

— Ако не беше преспал с друга, щеше да пиеш нес кафе.

Дънкан отчете с мълчание, че е изгубил точката, и отпи.

— Но си прав. По-хубаво е.

Ани се запита колко още такива точки трябваше да инкасира Дънкан, за да създадат помежду си връзка, която евентуално да издържи до края на живота им. Около хиляда? След което трябваше да започне да работи върху нещата, които наистина я тормозеха.

— Какво правиш тук?

— Ами аз, така де, още живея тук, нали?

— Не знам, ти кажи.

— Май не можеш да кажеш на някого дали живееш с него или не. Трябва консенсус — каза Дънкан.

— Искаш ли да живееш тук?

— Не знам. Малко съм се оплел, нали така?

— Да, така е. Трябва да те предупредя за нещо, Дънкан: нямам намерение да воювам за теб. Далаверата с теб е, че за теб не трябва да се воюва. Ти си моята опция за спокоен живот. В момента, в който престанеш да бъдеш това, вече не си опция за нищо.

— Така. Ясно. Ей това се казва право куме в очи. Благодаря ти.

Ани сви рамене в смисъл на „пак заповядай“, с което затвори едни безупречни две минути.

— Според теб имам ли шанс да се върна? Ако поискам?

— Не и когато поставяш нещата по този начин.

Едно нещо беше сигурно: остатъкът от петъчната вечер на Дънкан не се бе получил. Ани се изкуши да узнае подробности, но дори в яда си съзнаваше, че това желание беше вредно. Лесно можеше да се предположи обаче, че другата е била доста смутена от цъфването на Дънкан на прага й, ако там именно бе цъфнал. Той никога не бе проявявал особена дипломатичност, интуиция или чар, дори в началото на тяхната връзка, а оскъдните му запаси от тези качества вероятно бяха атрофирали напълно от петнайсет години неупотреба. Тази жена със сигурност се чувстваше самотна — невъзможно е човек да пристигне в Гулнес от другаде, без да е обладан от усещане за нещастие и провал, но ако някой е достатъчно отчаян, за да покани Дънкан директно в живота си в единайсет часа в петък вечер, то този човек е доста кух, ако не и напълно смахнат. Ани предположи, че Дънкан бе изкарал една безсънна нощ на кушетката.