Ник Хорнби - Джулиет гола

— Какво да правя? — Това не бе реторичен въпрос. Той наистина очакваше от Ани съвет.

— Трябва да намериш къде да живееш, за предпочитане още тази сутрин. А после просто ще трябва да изчакаме да видим.

— А моята…

— Трябваше да помислиш за това по-рано.

— Ще се кача да…

— Прави каквото искаш. Аз ще изляза за два часа.

По-късно тя се запита какъв щеше да е въпросът му. А моята какво? Ако някой я принудеше с пистолет в челото да заложи в най-близкия букмейкърски пункт без какво Дънкан не би могъл да живее два дни, щеше да заложи на колекцията от буутлези на Тъкър Кроу.

Докато Дънкан си опаковаше багажа, тя отиде до работата. Каза си — при това съвсем буквално, мърморейки под носа си, — че трябва да навакса с електронната си кореспонденция, но дори за Малкълм нямаше да е сложно да отгатне, че Ани иска да провери дали има имейл от Тъкър. Това беше нейната любовна авантюра на работното място, с мъж от друг континент, когото не познаваше и с когото едва ли някога щеше да се запознае.

В събота музеят отваряше чак в два и вътре нямаше никого. Тя уби първите пет минути от обещаното двучасово отсъствие в мотаене из така наречената „постоянна експозиция“. От доста време не бе поглеждала онова, което показваха на хората за пари, но не изпита чак такова неудобство, от каквото се опасяваше. В повечето музеи на крайбрежни градчета могат да се видят машини за къпане — характерните викториански плажни кабинки на колела, позволяващи на дамите да се топнат в морето, без да се излагат на погледите на присъстващите, но не във всеки музей можеше да се види куклена сцена с Пънч и Джуди от деветнайсети век заедно с гротескните кукли. Типично за Гулнес, той бе последният град в Обединеното кралство, където продължили да използват топачи и къпачи; топачите топяли дамите в морето, докато къпачите правели същото с кавалерите. Тези термини излезли от употреба някъде през петдесетте години на деветнайсети век. Гулнес обаче бил толкова изостанал, че музеят пазеше фотографски доказателства за този занаят чак от края на деветнайсети век. За своя изненада установи, че фотографската им колекция бе наистина добра. Тя поспря пред любимата си снимка — състезание по строене на пясъчни замъци, вероятно от началото на века. На снимката имаше малко деца — едно момиче на преден план с рокля до коленете и шапка против слънце, сякаш направена от вестник, но състезанието се радваше на многобройна публика. (Дали и сега Роз би казала, че това вероятно е най-хубавият ден в живота на някой беден миньор — когато е бил на първия ред в публиката на състезанието по строене на пясъчни замъци?) Вниманието на Ани обаче бе привлечено от някаква жена отдясно, която строеше църковна кула и беше облечена в дълго палто и евтина сламена шапка, с която изглеждаше тъжна и окаяна като селянка от Виетнамската война. Ти вече си мъртва, мислеше си Ани всеки път, когато я гледаше. Ще ли ти се да не бе похабила времето си по този начин? Ще ли ти се да си бе казала „майната им“ и да си бе свалила палтото, за да усетиш слънцето на гърба си? Тук сме толкова за кратко. Защо разхищаваме времето си в строене на пясъчни замъци? Тя щеше да разхити следващите два часа, защото така се налагаше, но никога повече нямаше да похаби и секунда от времето, което й оставаше. Освен ако не вземеше да се събере отново с Дънкан или да остане на тази работа до края на кариерата си, или да гледа „Истендърс“ в дъждовната неделя, или да чете нещо различно от „Крал Лир“, или да си лакира ноктите на краката, или да посвети повече от минута на менюто в някой ресторант, или… Животът е нещо безнадеждно. Всичко в него е сбъркано.

Дънкан не бе и предполагал, че може да бъде толкова нещастен, колкото се почувства в индийския ресторант, когато призна на Ани за изневярата си и видя как тя си тръгва. Но събирането на багажа му се оказа дори по-конфузно. Разговорът по повод изневярата го бе подложил на най-болезнения поглед, който някога бе получавал, и скоро нямаше да може да забрави болката и гнева в очите на Ани, а ако не я познаваше така добре, можеше да си помисли, че в този поглед имаше и омраза, а може би и презрение. Сега обаче, докато прибираше дрехите си, се почувства физически зле. Пред него бе целият му живот и колкото и неща да натъпчеше в сака, нямаше да успее да отнесе най-важното. Дори да си прибереше всичко свое, то пак щеше да остане тук.

Бе прекарал предишната нощ с Джина, в нейното легло. Стори му се, че тя не е учудена, дори напротив — приказваше така, сякаш го бе очаквала. Дънкан се опита да обясни, че гледа на нея като на познат човек, който му дава подслон за известно време, но Джина, изглежда, не схващаше разликата, най-вероятно защото той пропусна да обясни, че е останал бездомен, както и причините за своята бездомност.