Ник Хорнби - Джулиет гола

Джаксън беше в стаята си и блъскаше бясно бутоните на евтината електронна игра. Не вдигна глава, когато Тъкър отвори вратата.

— Ще слезеш ли при нас?

— Не.

— Ще е по-лесно, ако говорим тримата заедно.

— Знам за какво искате да говорите.

— За какво?

— „Мама и татко имат проблеми, затова ще се разделят. Но това не означава, че не се обичаме, бла, бла, бла“. Готово. Вече няма за какво да слизам.

Господи, помисли си Тъкър. Само на шест години тези деца вече могат да пародират езика на брачния провал.

— Откъде научи тези работи?

— Ами от петстотин предавания по телевизията плюс петстотин деца в училище. Това прави хиляда, нали така?

— Да. Петстотин плюс петстотин прави хиляда.

Джаксън не можа да потисне кратката ликуваща усмивка.

— Добре. Не е нужно да слизаш. Но, моля те, бъди добър с майка ти.

— Тя знае, че искам да живея при теб, нали?

— Да, знае, и това я разстройва.

— Татко? Ще трябва ли да се преместим в друга къща?

— Не знам. Само ако искаш.

— Наистина ли?

— Да.

— Въпреки че нямаш пари?

— Да.

Тъкър беше доволен от безцеремонния му тон. Той показваше как само едно дете, което няма понятие от начина, по който е устроен светът, би повдигнало този въпрос.

— Супер.

Той слезе обратно да обясни на жена си, че ще трябва да се откаже и от детето, и от къщата си.

Тъкър се бе примирил, че не може да задържи брак или партньорство. (Така и никога не се увери докрай дали бяха женени с Кат или не. Кат го наричаше свой съпруг, което винаги му звучеше малко странно, но той не можеше да я попита направо дали има законово основание да го нарича така. Щеше да я обиди. В трезвия му период със сигурност не бе имало никаква церемония, но не можеше да бъде сигурен за времето преди това.) Той беше от хората, чиито недостатъци не се променят независимо от партньора. Някои негови приятели с успешен втори брак разказваха с какво облекчение разбрали, че проблемът в първия им брак всъщност бил в несъвместимостта на характерите, а не в тях самите. Но след като няколко жени, които по никакъв начин не си приличаха, се бяха оплаквали от едни и същи неща, налагаше се да признае, че тук не става дума за характери. Проблемът си беше у него. Отначало нещо — любов, надежда или друго — му помагаше да прикрива същината си. Но след това приливът се отдръпваше и оголваше всичко, а то бе грозно, мрачно, ръбато и отблъскващо.

Едно от основните оплаквания бе, че той вечно безделничи, което Тъкър все пак смяташе за не съвсем справедливо; не защото оплакването беше неоснователно, то си беше съвсем основателно, а защото в определени кръгове Тъкър беше един от най-известните безделници в Америка. Всички тези жени бяха наясно с факта, че не е пипнал работа от 1986 година насам; струваше му се, че тъкмо това е неговата единствена привлекателна черта, което не спираше да го учудва. Но ако продължеше да безделничи, изведнъж това се превръщаше в нещо ужасно. Нима това бе справедливо? Той знаеше, че някои от тези жени, в това число Кат, си бяха въобразили, без да го изрекат на глас и вероятно без дори да го признаят пред себе си, че ще могат да го спасят от проклятието му и да го върнат към живот. Те сами се бяха назначили за музи, а той щеше да се отблагодари за тяхната любов, вдъхновение и грижа, като създаде най-красивата и страстна музика в своята кариера. А когато нищо подобно не се случеше, те се оказваха заедно с бивш музикант, който само се мотае наоколо по анцуг, пие, гледа телевизионни предавания и чете викториански романи, а това не им се харесваше. Имаха право. Нямаше нищо за харесване. С Кат беше различно, защото той бе престанал да пие и се грижеше за Джаксън. Въпреки това тя бе разочарована от него. Той също бе разочарован от себе си, но това не помагаше.

И не че беше някакъв самодоволен лентяй. Никога не можа да прежали напълно погубения си талант или както там се наричаше онова, което бе притежавал. Приел бе мисълта, че скоро няма да запише нова песен или нов албум, но така и не можеше да гледа на неспособността си по друг начин освен като на временно състояние, това му внушаваше постоянна несигурност, сякаш се намираше в чакалнята на летище в очакване на своя полет. Едно време, когато пътуваше много, не можеше да се зачете в книга, преди самолетът да излети, затова прекарваше времето до качването в разлистване на списания или разглеждане на магазините за сувенири. Ако знаеше колко дълго ще остане в летището на живота си, щеше да организира пътуването по друг начин, но вместо това седеше там, въздишаше и нервничеше и често, твърде често си го изкарваше на своите спътници.