Ник Хорнби - Джулиет гола

Фъкър искаше да чуе бандата, която свиреше в местния бар.

— Защо?

— Защото може да е купон.

— Братче, наистина ли трябва? — възпротиви се Тъкър.

— Не пиеш, не слушаш музика… Защо изобщо ме караш да излизаме вечер? Дай да се разберем така. Ако искаш да се видим, ще се срещаме на закуска. Само че сигурно не ядеш яйца. Или навремето си ги тъпкал по десет наведнъж и сега не можеш да ги гледаш.

— Май имам нужда да си поговорим.

— Защо? Да не изпърдя нещата с Кат?

— Да.

— Опа. Ама изобщо не съм го очаквал, да знаеш.

Тъкър всъщност ценеше грубия сарказъм на Джон. Той действаше ободряващо подобно на пемзата, която Кат използваше за премахване на мъртвата кожа.

— Май си прав. По-добре да послушаме някоя банда. Така няма да ми се налага да слушам теб.

— Казах всичко, което имах за казване. Освен това, че си идиот. Какво прави Джаксън?

— Добре е. Не е много щастлив от ситуацията. Интересува се най-вече дали ще остане с мен и дали ще живее в къщата.

— Това възможно ли е?

— Така изглежда. Кат ще си потърси апартамент в града, където Джаксън да може да преспива, когато пожелае.

— Значи гепи къщата на Кат?

— Засега.

— Че какво ще се промени?

— Или аз ще започна да изкарвам пари, или Джаксън ще стане на осемнайсет и ще отиде в колеж.

— Хайде на бас кое от двете ще се случи първо.

— Може „Джулиет гола“ да донесе малко печалба.

— Да, бе. Забравих, че имаш нов албум. Със сигурност милиони хора ще искат да чуят куци изпълнения на забравени песни.

Тъкър се засмя. Джон не познаваше музиката му, преди да се нанесе в квартала, но една нощ на пияна глава си призна, че след раздялата с жена му нонстоп слушал „Джулиет“. Имаше пренебрежително отношение към „Голата“ поради горе-долу същите причини, както онази англичанка, макар да не ги описваше с такова красноречие.

Тъкър отдавна не бе излизал да послуша някъде музика на живо и не можеше да повярва колко привично му се стори всичко. Нима нищо не се бе променило за цялото това време? Нима музикантите продължаваха да мъкнат апаратурата сами, да продават албумите и тишъртите си в дъното на залата и да говорят с откачени типове без приятели, които вече ги бяха гледали три пъти тази седмица? Но в живата музика нещата явно не се променяха. Всичко си оставаше същото. Баровете и групите, които свирят в тях, не се интересуват много от лъскавия свят на „Епъл“; вечерята щеше да е пакетчета топено сирене, а тоалетните щяха да са запушени и така до края на света.

Тъкър отиде на бара и взе питиетата им — кока-кола за себе си и „Джеймисън“ за Фъкър, и двамата седнаха на маса до стената, по-далече от малката ниска сцена и прожекторите.

— Но ти си окей? — каза Фъкър.

— Ами да.

— Чудиш ли се дали някога пак ще правиш секс?

— Още не.

— Време ти е.

— Щом ти можеш да намериш с кого да преспиш, всеки може. — Фъкър се виждаше с разведена учителка по английски от местната гимназия.

— Но ти не притежаваш моя чар.

— Лизет сигурно те е помислила за мен.

— Знаеш ли какво? От онази снимка не съм видял ей толкова файда с жените. Помисли върху това, братле.

— Мислил съм. И заключението, до което стигнах, е, че тази снимка е твоя, а не моя, и на нея приличаш на изтрещял психопат.

Светлината в заведението намаля и бандата излезе на сцената под общото безразличие на пиещите в бара. Музикантите не бяха първа младост и Тъкър се запита колко ли пъти са се изкушавали да прекратят свиренето и защо ли не бяха го направили. Може би просто нямаха какво друго да правят; може би дори си мислеха, че е купон. Не бяха лоши. Авторските им парчета не бяха нищо особено, но те си го знаеха, защото изпълняваха неща като „Хикъри уинд“ „Хайуей сиксти-уан“ и „Суийт хоум Алабама“. Знаеха си публиката. Тъкър и Джон бяха заобиколени от сиви кичари, хванати в опашки, и олисели темета. Тъкър се огледа за някого под четирийсет и видя един младеж, който моментално отклони поглед.

— Опа — каза Тъкър.

— Какво?

— Онова момче до тоалетната. Май те позна.

— Екстра. Напоследък не ми се случва често. Ще се повеселим ли?

— Как?

— Ще измисля нещо.

После стана твърде шумно за разговори и Тъкър се потисна. Беше се опасявал от такова униние. Заради това и не бе искал да излезе. Прекарваше дълго време в безделие, но за него безделието бе възможно единствено ако не мислиш, докато не правиш нищо. Проблемът в това да отидеш някъде с жива музика е, че няма какво друго да правиш, освен да мислиш, ако не изпаднеш в някакво интуитивно или интелектуално въодушевление, а Тъкър усещаше, че „Крис Джоунс Бенд“ не е в състояние да накара хората да забравят кои са и как са стигнали дотам въпреки цялото си потно усърдие. Посредствената и шумна музика те затваря вътре в самия теб, кара те да бродиш из собствения си ум, докато не започнеш да мислиш, че си на път да го загубиш. Седемдесет и пет минути насаме със себе си бяха достатъчни, за да успее да си припомни всяка мисъл, към която не би искал никога да се върне отново. Бе мислил за Кат и Джаксън, бе си припомнил всички прецакани бракове и деца; успоредно с това се простираше професионалната пустош на последните двайсет години като ръждясали релси покрай задръстена от трафика магистрала. Хората подценяват бързината на мисълта. Напълно постижимо е да се направи преглед на всички сериозни злополуки в един човешки живот в рамките само на един средно дълъг сет на кръчмарска банда.