Ник Хорнби - Джулиет гола

— Освен ако преди това не съм те питал същото, без да съм спал с никого. Ако те бях попитал още отначало, а след това бях продължил да те питам…

— ДЪНКАН!

Той подскочи. Ани много рядко крещеше.

— Да. Извинявай. Отплеснах се.

— Искаш да се разделим ли?

— Не знам. Преди знаех. Но сега не знам. Изведнъж ми изглежда прекалено голямо нещо.

— А преди не ти изглеждаше такова, така ли?

— Не. Не толкова голямо, колкото би трябвало, не.

— С кого спиш?

— Не е… Не бих използвал сегашно време. Стана случайно. Значи. Правилният въпрос вероятно е „С кого преспа?“. Или „С кого се случи този вероятно еднократен инцидент?“.

Ани го гледаше така, сякаш можеше да го накълца с кухненския нож.

— Новата колежка в работата.

— Така.

Тя изчака малко и той започна да бръщолеви.

— Тя… Ами, много силно ме привлече още веднага.

Тя продължи да мълчи.

— От много време не се е случвало някой да ме привлече така силно, както тя.

Тишина, но по-дълбока и заплашителна.

— И много хареса „Голата“. Пуснах й го сно…

— О, за бога.

— Извинявай.

Разбираше, че трябва да се извини, но не бе напълно сигурен за какво. Не че беше невинен по всички обвинения или че изобщо разполагаше с някаква защита. Просто вече не знаеше какви точно престъпления е извършил. Раздразнението на Ани при споменаването на „Голата“… Дали беше заради това, че го бе пуснал на Джина? Или, че тя го бе харесала, а Ани — не?

— Не желая да говорим за шибания Тъкър Кроу точно сега.

Значи това е — не трябваше изобщо да споменава Тъкър. Сега разбираше.

— Извинявай. Още веднъж.

За първи път през последните няколко минути Дънкан намери куража да погледне Ани в очите. Много може да се каже за интимното познанство, като се замисли човек. Това е една силно подценена реалност, която човек пренебрегва до момента, в който възникне опасността да загуби нещо познато — дом, гледка, партньор. Беше просто нелепо. Щеше да се наложи да се откъсне от другата ситуация. Разбира се, със своята къносана коса и дрънкащи бижута Джина сигурно е свикнала на еднократни свалки. О, това звучи ужасно. Не искаше да каже това. Имаше предвид, че тя все пак се е движила в такива среди, в които еднократните свалки не са нещо толкова шокиращо. Та тя бе участвала в пътуващи мюзикли, за бога. Просто щеше да забрави цялата тази работа, щеше да се прави, че нищо не се е случило, и да я отбягва в почивките.

— Няма да се изнеса от къщи — заяви Ани.

— Не. Разбира се, че не. Никой не иска това от теб.

— Добре. Стига да сме наясно по това.

— Абсолютно.

— Е? Кога е удобно?

— Кога е удобно ли? За кое?

— Утре?

— Какво има утре?

Надяваше се да говори за някаква забравена уговорка. Надяваше се нормалният живот да се възстанови и двамата да оставят тази злощастна случка зад себе си.

— Ти се изнасяш — каза Ани.

— О. Уау. Ха. Не, не, не говоря за това — каза Дънкан.

— Може би. Но аз говоря за това. Дънкан, току-що похабих половината си живот по теб. По-точно цялата си младост. Нямам намерение да похарча нито ден повече.

Тя бръкна в чантата, извади банкнота от десет паунда, хвърли я на масата и излезе.

— И как се чувстваш сега?

— Говняно, Малкълм. Как мислиш, че се чувствам?

— Дефинирай… тази дума.

— Като говно.

— Можеш повече от това, Ани. Ти си интелигентна млада жена. Освен това ще пусна десет пенса в мръсната касичка от твое име.

— Моля те, недей.

— Първия път ти прощавам, но вторият беше безпричинен. Не е добре да се нарушават правилата. При никакви обстоятелства.

Малкълм порови из джоба си, намери една монета и я пусна в касичката на рафта зад себе си. Касичката бе направена така, че с пускането монетата се завърташе и продължаваше да се върти известно време, преди да падне, затова последвалата минута изтече в мълчание; никой от двамата не пожела да проговори, докато монетата не престане да се върти. Този път сякаш бе необходимо необичайно дълго време, преди да се чуе успокоителното издрънчаване, уведомяващо, че монетата се е присъединила към останалите, всяка от които свидетелстваше за някакъв цинизъм, изречен от Ани в момент на агония, като никой от въпросните цинизми не би стреснал и десетгодишно дете.

Няколко месеца преди това Ани бе споделила с Роз, че от всички трудни взаимоотношения, които имаше с хората, тези с Малкълм й причиняваха най-много тревоги. До петъчното къри Дънкан не бе й създавал никакви главоболия; с майка си говореше по петнайсет минути в седмицата и я виждаше рядко, откакто се бе преместила да живее в Девън. Но Малкълм… С Малкълм се виждаше всяка събота сутрин за цял час и всеки път, когато повдигнеше въпроса да разредят или изобщо да прекратят срещите си, Малкълм видимо се разстройваше. Всеки път, когато Ани замечтаеше да напусне града и да се засели в Манчестър, Лондон или Барселона, отсъствието на Малкълм от тези градове веднага изникваше като съображение — може би след липсата на Дънкан, но преди привлекателността на чуждата кухня, климат или култура.