Ник Хорнби - Джулиет гола

— Невъзможно.

Джаксън го погледна с възкръснала надежда:

— Наистина ли?

— Наистина. Ако днес ми няма нищо, не мога да умра още утре. Просто няма достатъчно време.

— А ако катастрофираш?

Това може да се случи на всяка възраст и по всяко време, празноглавецо.

— Няма.

— Защо?

— Защото утре няма да ходим никъде с колата.

— А другиден?

— Нито другиден.

— Как ще си вземем храна?

— Имаме цял тон храна.

Тъкър не искаше да мисли за това дали ще умрат от глад, ако не могат да излязат с колата. Той искаше да мисли за това, че вече е стар, че скоро ще умре и че сякаш целият му живот е преминал неусетно.

Преди известно време Тъкър се зарече да седне с лист хартия и да направи отчет за последните две десетилетия. Щеше да отбележи последователно годините в графата отляво, а отдясно щеше да вписва по една-две думи, които евентуално да го уверят, че все с нещо се е занимавал през съответните дванайсет месеца. Краят на 80-те можеше да се изчерпи с думата „алкохол“ и тирета за „същото като горния ред“. Чат-пат бе хващал китара или химикалка, но като цяло всичко беше зяпане на телевизия и наливаме със скоч до откат. За следващите периоди можеше да използва малко по-здравословни думи като „Рисуване“, „Купър и Джеси“, „Кат“, „Джаксън“, но дори те не можеха да обяснят всичките месеци, за които си правеше отчет. Колко време бе прекарал в онзи малък апартамент, нает за студио, когато се занимаваше с рисуване? Шест месеца? А в годините, в които се родиха синовете му… Наистина, беше ги извеждал на разходка, но през голяма част от времето те само спяха или се хранеха, а той ги гледаше. Но гледането също е дейност, нали така? Ако гледаш, няма как да правиш нещо друго.

Понякога се сещаше за баща си и се питаше какво би написал той на белия лист, съдържащ годините от зрелия му живот. Той бе изживял дълъг и плодоносен живот: три деца, хубав, здрав брак, собствен бизнес с химическо чистене. Какво би написал например срещу периода 1961–1968? Работа? Тази единствена дума би описала напълно изчерпателно седем години от живота му. Тъкър със сигурност знаеше какво би написал той срещу 1980: „Европа“. Или може би „ЕВРОПА“! Дълго бе чакал да се върне там и се бе наслаждавал на всяка секунда от престоя си, но ваканцията на живота му продължи един месец. Четири седмици от всичките петдесет и две! Тъкър не се опитваше да заглади различията — той съзнаваше, че баща му е по-добрият мъж от двамата. Но всеки човек, опитал се да даде отчет за живота си по този начин, ще недоумява къде са потънали дните му и какво е изпуснал.

Цял следобед, а и надвечер, очите на Джаксън постоянно плуваха в сълзи. Разплака се, когато загуби от Лизи на морски шах, после се разплака, че му мият косата, после плака, че Тъкър ще умре, а след това се разплака за това, че не му разрешиха да разбърка сладоледа си с шоколадов сос. Тъкър и Кат бяха решили да го оставят да вечеря с тях, но той беше така съсипан от емоционалното напрежение, че си легна рано-рано. Миг след като момчето заспа, Тъкър си даде сметка, че го бе използвал като малък, но ефикасен заложник: никой не можеше да се прицели в него, докато Джаксън се мотаеше около тях. Когато слезе да се присъедини към Кат и Лизи в градината, той долови фразата, изречена от Кат:

— Така постъпва с хората.

— Кой постъпва как? — намеси се той весело.

— Лизи тъкмо ми разказваше как майка й влязла в болница, когато си я зарязал.

— О.

— Не си ми разказвал за това.

— Просто не е ставало дума.

— Колко странно.

— Никак даже — каза Лизи.

И го почнаха. Кат прецени, че вече са достатъчно близки с новата й доведена дъщеря, за да говори с нея откровено за брака си; Лизи откликна с откровен разказ за травмите, които Тъкър й бе причинил с отсъствието си. (Тъкър забеляза, че по време на жалбата си тя непрекъснато прикриваше корема си с длан, сякаш той можеше всеки миг да атакува нероденото й дете с нож.) Тъкър кимаше велемъдро и от време на време поклащаше глава съчувствено. Понякога двете жени го поглеждаха безмълвно, а той само свиваше рамене и забиваше поглед в земята. Нямаше особен смисъл да се защитава, а и не знаеше каква тактика да предприеме. В историите, които двете си разказваха, имаше някои фактологични грешки, но не си струваше да ги поправя — на кого му пукаше например, че в яда и разочарованието си Натали беше казала на Лизи, че той бил спал с друга жена в нейния апартамент ? Невярна бе информацията само за мястото, но не и за самата изневяра. Една-единствена дума можеше да обясни нещата през повечето време и тази дума беше „пиянство“. Можеше да изтъкне този факт и да го повтаря от време на време, може би дори след всяко изречение, но това едва ли щеше да помогне.